Путин постига, каквото си пожелае в Сирия. Но докога?

От гледна точка на Запада, руският президент Владимир Путин е изпаднал в дипломатическа немилост, пише BBC в редакционна статия.

Предприетата от него анексия на Крим и участието във военния конфликт в Източна Украйна разбиха модела на отношения в Европа, установен след края на студената война. Растящото руско военно присъствие и ученията край границите на НАТО вдъхват съвсем разбираеми опасения - дори у страни като Швеция, - че конфликт с Русия вече не бива да се приема за невъзможен.

Страните членки на НАТО без желание малко по малко увеличават военните си разходи, а САЩ правят стъпки за укрепване на присъствието си в Европа. Русия естествено заявява в отговор, че тъкмо разширяването на НАТО я кара да повишава бойната си готовност.

Говорим обаче за правителство, изпратило според общото мнение в Лондон агенти със задачата да ликвидират негов опонент, които са оставили в британската столица следи от радиоактивно вещество.

Затова е още по-любопитно как в отговор на руската подкрепа за президента Башар Асад Западът продължи да твърди, че потенциално има допирни точки с Русия.

Допреди седмица Русия бе смятана за съмишленик в каузата за постигане на мир в Сирия по дипломатически път, за важен глас при разглеждане на бъдещи мерки и решения. Ще видим дали този подход ще се запази и след настъплението на сирийската армия и съюзниците й срещу Алепо. Тъкмо руската авиация допринесе най-много, за да се промени съдбата на сирийското правителство. Тази операция практически съвпадна с поредния кръг от международни преговори и отрови дискусията, още преди тя да започне.

Руската "реалполитик"

Дошъл ли е моментът наочниците на Запада да паднат и най-после да излязат наяве същинските намерения на Русия?

В случая не говорим за морал, нито коя е вярната посока - тук нещата стоят страшно зле и от двете страни. Сирия е невероятно сложен проблем - не бива да бъде представяна коя да е страна като единствен виновник за продължаващата война. Говорим за т. нар. реалполитик, за реалната политика. И тук Москва даде на западните столици сериозен урок как се постигат поставените цели.

Западът смята, че конфликтът в Сирия няма военно решение, но Москва ефикасно доказва обратното. Тя избра страна, която би изгубила всичко в случай на поражение. Тази страна вече имаше сравнително силни съюзници - бойците от Хизбула и различни военизирани групировки, създадени от Иран и оглавявани от ирански командири.

Русия също вложи значителни ресурси, за да промени нещата. За твърде малко време бяха постигнати видими резултати на бойното поле. Москва си постави съвсем постижима цел - да подкрепи сирийското правителство и да му помогне да запази контрола върху по-голямата част от страната. Съответно Русия изпрати авиация срещу бунтовниците, подкрепяни от Турция, от страните край Персийския залив и от Запада - и тя печели победи.

Какъв контраст със западния подход към проблема, при който на всяка крачка виждаш проблеми и неясноти.

Западът подкрепя т. нар. умерени въстаници, но кои са те всъщност? Мнозина от тях по принуда се съюзиха с групировки, близки до Ал Каида. Да, Вашингтон и Ал Каида се озоваха на една и съща страна - това е противоречие номер едно. Естествено, днес за Запада е къде по-важна борбата с екстремистката групировка "Ислямска държава".

Дали обаче това е приоритетна задача за регионалните му съюзници като Саудитска Арабия и Турция? Не, основна задача за тях е да укрепят стратегическите си позиции в Сирия, в идеалния вариант - отстранявайки президента Асад. ИД също е враг в очите им, но донякъде второстепенен - това е противоречие номер две.

Два анклава

Да не забравяме и кюрдския въпрос. Кюрдските бойци остават най-ефективни съюзници на Запада на полесражението. Турците обаче виждат в тях заплаха, а всяко нововъзникващо кюрдско образувание за тях е кошмар, който трябва да бъде избегнат на всяка цена. Ето и противоречие номер три.

В сравнение с това животът на президента Путин е далеч по-прост. Често казват, че той е по-облагодетелстван от западните лидери - няма защо да се тревожи за общественото мнение.
Така например гибелта на руския пътнически самолет в Египет практически не предизвика протестна вълна във връзка с правителствената политика, каквато би могло да видим на Запад, ако се разбие западен самолет.

Нека обаче помислим логично. Отразява ли западната политика общественото мнение?

Обществото изглежда също тъй озадачено, както и политиците, които го представляват.
Наистина, как трябва човек да реагира, когато бежанци загиват в морето сред ужасяващи страдания, когато неконтролируеми конфликти избухват на места, твърде отдалечени и същевременно страхотно близки?

А в Сирия Путин не само цели да реши военните задачи, които си е поставил. Успее ли той, Сирия може да бъде превърната в два анклава - крайбрежна част, управлявана от сирийското правителство, и цялата останала територия, контролирана от ИД.

Путин печели - но докога? И какъв избор има Западът днес?

Путин демонстрира, че Русия остава сила, с която всеки трябва да се съобразява в Близкия изток, докато в Америка царят раздори и нестабилност. Путин показа, че Русия разполага с ограничени, но все пак внушителни експедиционни сили, че успешно изпробва най-нова руска военна техника. Тъй че засега Путин един вид печели играта. Основният въпрос очевидно е докога.

Положението на самата Русия е доста разклатено. А цените на петрола стоят ниски и не се знае дали президентът може да си позволи това поведение в духа на съветската епоха. И не бива да се заблуждаваме - сирийският мирен процес е мъртвороден. Военните действия ще продължат и т. нар. умерени сили ще останат в капан между правителствените войски и ИД. Кюрдският въпрос редовно ще изплува на повърхността. А бежанският поток към Западна Европа няма да спре.

Като равносметка ще отбележим, че Путин знае какво иска. И засега успява да постигне желаното.

(БТА)