Узбекистан – отива си един тиранин или идва хаос?

Независимо кога и как ще бъдат потвърдени противоречивите съобщения за кончината на 78-годишния узбекистански президент, шансът Ислам Каримов да се върне в голямата политика изглежда изключително малък.

Измежду лидерите на съветските републики от 1991 г. на власт остана само един, (казахстанският президент) Нурсултан Назарбаев. Историята неумолимо се движи напред, отминава и епохата на Каримов след 25 години суверенно управление в Узбекистан - с това приключва смяната на поколенията в управлението на републиките в Централна Азия, пише Максим Артемиев, сп. "Форбс", руско издание.

Житейският път на Каримов е образцова биография на един съветски човек, станал несъветски не по своя воля. Роден е през 1938 г. в Самарканд, най-древния град в региона, изгубил обаче статута на столица още преди няколко века. Детството на президента е обвито в най-безумни слухове и догадки, често тиражирани от негови противници. Яснота идва от момента, когато го приемат в Ташкентската политехника - това говори за много неща, защото малцина късметлии получават тогава висше образование, особено в Централна Азия.

След няколко години в производството Каримов започва работа в републиканския планов комитет, Госплан, където се труди 17 години без прекъсване и стига до първи заместник-председател, а след това три години е финансов министър на Узбекистан.

Перестройката го заварва на този пост. Както знаем, сред най-ярките черти на периода е "памучната афера" - антикорупционната кампания в Узбекистан, придружена с шумен пиар, върху който мнозина градят кариера. Чистката сред местния политически елит издърпва нагоре кадри от втория ешелон. Каримов оглавява за известно време Госплан, после го пращат за три години първи секретар на партийния комитет в Кашкадаринска област. Регион без особено значение, но щом през 1989 г. се налага да бъде сменен Рафик Нишанов (жив и до днес!), станал председател на Съвета на националностите във Върховния Съвет на СССР и първи секретар на узбекистанската компартия - за изненада на мнозина изборът пада върху Каримов.

Така бившият скромен служител от Госплан застава начело на една от най-важните републики в СССР. Дотогавашното развитие на Съюза не би му оставило шансове да стигне такива височини - икономистите плановици не претендират за главни роли - но бъркотията с перестройката допринесе за стремителния възход на неочаквани кариери.

Каримов се очаква да оправдае надеждите на одобрилия го Център, свързани с "демократизация" и "гласност", и същевременно да се впише във вековните модели на поведение, присъщи на вождовете от Ориента, включително да сведе до минимум ефекта от "памучната афера", гледана с лошо око в републиката.

Още повече мъчнотии среща Каримов през 1991 г., когато разпадането на Съветския съюз го прави президент на самостоятелен Узбекистан. Независимостта връхлита страната ненадейно и против волята на нейното население. Каримов е изправен пред множество задачи едновременно. Трябва да изобрети национална идентичност (узбеките като народ са конструирани от съветската власт) и да измисли такъв вариант на родната история, който да отговори на въпроса: защо му е независимост на Узбекистан?

Трябва и да уреди множество гранични спорове, най-вече с Киргизстан и Таджикистан, при положение че границата не е ясно маркирана, а териториалното разпределение на етносите тъне в неразбория. Тази задача се преплита със спора за водни ресурси, изключително актуален в Централна Азия. Катастрофата с Аралско море, засегнала пряко Узбекистан, идва от оскъдното водоснабдяване в региона и екологичните й последици също изискват решение.

Сред още по-новите предизвикателства се нареждат гражданската война в Таджикистан, която не бива да бъде допусната на местна територия, кървавите етнически конфликти в Ош, ислямският екстремизъм, бързо мутирал в тероризъм.

Нищо чудно, че в сблъсъка с тази грозна реалност мигом стават на сол наивните блянове за разцвет на демокрацията в Узбекистан.

Западните изследователи, журналисти и политици, съзрели в Каримов безмилостен диктатор, нямат представа, че в страната изобщо не може да се говори за никакво гражданско общество или многопартийна система. Всеки, озовал се на негово място, или би постъпвал по същия начин, или моментално би изгубил властта.

Също толкова наивно изглеждат и други безсмислени въпроси: "защо Каримов се бе вкопчил във властта до последно? Защо не я прехвърли на някой наследник?". Точно затова я стискаше и затова не я прехвърли - в тези условия нямаше как да го направи.

В полза на Каримов ще посочим трайно стабилната обстановка по негово време в Узбекистан, недопускането на гражданска война и преврати (съвсем реален сценарий с оглед събитията в Таджикистан и Киргизстан), плавния преход от социалистическата планова към пазарна икономика. Той освен това не насажда разточителен култ към личността си, какъвто има в Туркменистан. Сред минусите - неумението да запази стабилност в семейството: скандалното поведение на голямата дъщеря подкопа силно политическата ситуация в страната. И неразбирането на това къде минава границата между запазването на предсказуемостта на системата и поставянето й на ръба на хаоса, в случай че си отиде.

Незаслужаващият сякаш внимание сив човек, с вид на обикновен апаратчик, излезе всъщност хитър политик и съумя четвърт век да държи здраво властта в ръцете си и то без да падне до нивото на гротесков диктатор ала Кадафи или Туркменбаши.

Узбекистан граничи с всички страни в Централна Азия, затова от ситуацията там зависи и стабилността в региона. Неслучайно днес медийното внимание е приковано към новините от Ташкент. След смъртта на един тиранин събитията може да се развият в няколко варианта: или властта спокойно отива у "най-стария вкъщи" (и не е задължително да има формален приемник като министър-председателя), или в близкото му обкръжение избухва ожесточена борба за поста - както стана в съседен Туркменистан, където след кончината на Ниязов силовите шефове тутакси отстраниха законния наследник (така да се каже, мекият вариант), или както се случи в Съветския съюз и Китай след смъртта съответно на Сталин и на Мао.

Не е лесно да се предскаже какво ще се случи в Узбекистан, но местният елит изглежда има инстинкт за самосъхранение и няма да се впусне в самоубийствена борба. Негативите от открити спорове за престола далеч ще надхвърлят печалбите за всеки победител. 

/БТА/