Голямата игра: Ще предложи ли Русия дружба без ангажименти на САЩ?

Каква външнополитическа линия ще следва администрацията на САЩ през мандата на президента Доналд Тръмп? В дискусиите постоянно присъстват две взаимноизключващи се теми. От една страна, прекомерно се акцентира върху личността на самия бъдещ президент и резките му понякога изявления; от друга - твърди се, че външната политика на САЩ не зависи от личността на президента и Щатите ще държат на своето, независимо кой седи в Овалния кабинет, пише Борис Волхонски в "Известия".

Всъщност и в единия, и в другия подход се съдържа само част от истината. Личността на президента наистина слабо повлиява общата линия на държавата. Тръмп изразява интересите на доста могъщи сили в САЩ, недоволни от политическата роля, която бе поета от Щатите след Втората световна война и която твърде очевидно се открои в началото на 21-и век.

Фактически САЩ загърбват модела на транснационална корпорация и се насочват към модела на национална държава. Съответно изявленията на Тръмп явно отразяват цялостната концепция на влиятелните бизнес и политически елити, останали в сянка през последните десетилетия.

Според тази концепция САЩ не бива, а вече и не могат да поемат функциите на "световен жандарм", до безкрай да се месят в конфликтни ситуации в която и да е точка на планетата, където ходът на събитията не се вписва в рамките на "общочовешкия", с други думи - на западния либерален модел. И в този контекст изявленията на Тръмп, без още да е президент, стават един вид "маркери", по които да съдим за бъдещите приоритети във външната политика на САЩ поне през близките четири години.

Сякаш никога досега изявленията на американски лидери не са очертавали толкова явно основното противопоставяне в днешния свят - противопоставянето между САЩ и Китай. От една страна, Транстихоокеанското партньорство (ТТП) е кажи-речи погребано, което би трябвало да радва китайците. Но има друго нещо, далеч по-опасно за Китай: това е най-вече стремежът на Тръмп и по-точно на силите, стоящи зад него, да приложат протекционистки мерки за закрила на своя пазар от китайската икономическа експанзия - и като добавка към тази външноикономическа линия стремежът им да разиграят политическата карта Тайван.

На този фон идва въпросът как да се държи Русия в новата формираща се глобална конфигурация на основните сили. А всички вече са наясно, че на Русия се отрежда една от ключовите роли. И споменатото изявление на Могерини, и солидарното гласуване на Китай и на Русия по сирийския проблем в Съвета за сигурност на ООН, и зачестилите посещения на хора от екипа на Тръмп в Москва - всичко това показва, че всеки от значимите играчи би желал да си подсигури руска подкрепа в предстоящата "Голяма игра".

Колкото до комплексните отношения в Азиатско-тихоокеанския регион, ситуацията съвсем не е толкова очевидна. През годините на студената война в Китай бе популярно да се сравнява външнополитическият курс на Пекин с поведението на мъдра маймуна, която седи на дърво или планински връх и наблюдава отгоре схватката между два тигъра.

А и в днешните условия, когато контурите на икономическото противопоставяне със САЩ вече бяха набелязани, а контурите на бъдещото политическо противопоставяне ставаха все по-ясни, Китай успяваше до едно време да следва кажи-речи същия поведенчески модел. Неизменната му позиция на "въздържал се" при гласуване в Съвета за сигурност по критични въпроси от световната политика, старанията да избягва думата "съюз" в отношенията със свои партньори, стремежът да остава в сянка - всичко това издаваше желание да отлага момента на открито противопоставяне колкото може по-дълго.

Сега този момент изглежда вече е дошъл; Китай против волята си е поел ролята на един от "тигрите". И в това противопоставяне всяка от страните естествено би желала да си гарантира категоричната подкрепа на Русия.

Дали обаче е в интерес на Русия да се хвърля в прегръдките на един от основните си съперници?

Ситуативна подкрепа за САЩ би означавала за Москва сериозно и трайно влошаване на отношенията с едва ли не главния й днешен партньор и съсед. И къде са гаранциите, че след четири години силите, настояващи САЩ да запазят статута на транснационална корпорация и ролята на "световен жандарм", няма да вземат реванш срещу привържениците на идеята за национална държава? А категорична подкрепа за Китай може да го тласне примерно към опит да реши тайванския проблем със сила (каквито гласове се чуват вече от Пекин) - опит с непредсказуеми последици не само за Азиатско-тихоокеанския регион, но и за целия свят.

В тази ситуация единствено вярна линия на поведение във външната политика изглежда е многовекторният подход - да развиваме конструктивни отношения с всички страни, готови за това, там, където диктуват националните интереси на Русия, без да поемаме ангажименти във военнополитически план. В крайна сметка защо не вземем и ние на въоръжение модела с "маймуната и двата тигъра", използван от Китай?

/БТА/