Бурхан от обсадения сирийски град Мадая: Дано да оцелеем!

40 000 души в обсадения сирийски град Мадая от месеци се борят за живота си. 26-годишният Раджан Бурхан е един от тях. Пред Дойче веле той разказва как се оцелява без ток, гориво и лекарства. И само с 200 грама ориз на ден.

ДВ: Мадая е обсаден вече повече от година, а преди няколко дни в града най-сетне пристигнаха хуманитарни помощи - за първи път от шест месеца насам. Покриват ли тези помощи най-спешните нужди?

Бурхан: За нас това беше истински празник. ООН ни достави захар и брашно, а това означава, че най-сетне можем да си изпечем хляб. Досега се хранехме само с ориз и булгур. Нищо друго не ни беше останало. Доставките вероятно ще ни стигнат за месец, най-много месец и половина. Опитваме се да разпределяме дажбите така, че да имаме храна колкото е възможно по-дълго. От ООН ни доставиха също така лекарства и соларни зарядни устройства за мобилните телефони.

ДВ: В началото на годината много се говореше за глада в Мадая. Съобщено беше, че десетки хора са загинали от недохранване. Какво е положението днес?

Бурхан: Животът ни прилича донякъде на този в бившия СССР: всички се храним с едно и също. На ден на човек се падат по около 200-300 грама сварен ориз или булгур, без сол, без олио. Има дни, в които изобщо не се храня. Лягам си гладен просто защото вече не мога да го гледам този ориз. Преди тренирах много, бях целият в мускули, тежах 93 килограма. Сега съм направо вейка. Страшно отслабнах.

ДВ: А имате ли лекари? Имате ли болница?

Бурхан: Болница няма, но има медицински пункт. Имаме си един зъболекар, който всъщност още следва, и един ветеринар. Двамата правят всичко, което е по силите им.

ДВ: Как протича ежедневието в обсадения град? Имат ли хората някаква работа? С какво се занимават по цял ден?

Бурхан: Нямаме нито работа, нито ток. Всеки гледа да си намери някакви занимания. Аз например се интересувам много от история и затова по цял ден чета книги. Това е единственото, което мога да правя. Много съм самотен, тъй като приятелите ми вече не са в Мадая.

ДВ: Какво от предишния Ви живот Ви липсва най-много?

Бурхан: Университетът. Така ми се иска отново да следвам. В Дамаск бях започнал да уча икономика, но през 2011 г. трябваше да напусна университета, понеже ме задържаха, след като се бях включил в протестите срещу режима. След два месеца ме пуснаха на свобода, но не посмях да се върна обратно в Дамаск. Прибрах се в родния ми град Забадани. Но ни се наложи да бягаме и от там. От две години насам живея с част от семейството ми в Мадая.

ДВ: Какво Ви тревожи най-много в момента?

Бурхан: Спешно се нуждаем от гориво. Зимата наближава, а нямаме с какво да се отопляваме и да си готвим. Вече започнахме да горим пластмаса. Зимата по тези места е много студена. Да, имаме одеяла, но без ток и дизелово гориво няма да оцелеем. От ООН ни обещаха, че скоро пак ще пратят помощи. Дано дойдат преди началото на зимата.

ДВ: Има ли някаква възможност да избягате от Мадая?

Бурхан: Обградени сме от Хизбула и от сирийската армия. Има много пропускателни пунктове, виждам ги дори от моя прозорец. Но виждам и друго: много хора се опитаха да напуснат Мадая, но бяха убити. Или пък загубиха крайниците си заради разпръснатите навсякъде мини. Може би някой ден ще бъдем евакуирани като хората от Дарая.

Но независимо от това, че не мога да продължа следването си, че живея в къща, която не е моя, че ям все едно и също, че не виждам никакъв повод за надежда - аз не искам да напускам родината си. Защото ако избягам, ще означава, че сме се оставили да ни победят.