Евгения Марс отвъд Вазов: 30 години в защита на българската литература

По повод 30 години от създаването на Дамския литературен салон „Евгения Марс“, Dnes.bg разговаря с председателката на клуба - госпожа Божидара Цекова. Дамският литературен салон "Евгения Марс" е основан през февруари 1996 г. Салонът вече три десетилетия е духовно средище и трибуна за изява на пишещите жени в България. Кръстен на една от първите големи дами в интелектуалния ни живот от началото на XX век, салонът не просто пази паметта на Евгения Марс, но и активно развива съвременната женска проза и поезия. За тези 30 години сдружението се доказа като модел за културно дълголетие и независимост, оставяйки зад гърба си десетки издадени книги и традиционния си алманах "Капчуци на надеждата".

30 години литературен клуб "Евгения Марс" – госпожо Цекова, как започна всичко и как се роди идеята за създаването му?

След промяната се създадоха много фондации и сдружения в областта на културата, но всички те преустановиха своите функции. Остана само нашия Дамски литературен салон „Евгения Марс“ и празнуваме 30 години творческа дейност. Ние пишехме и не разчитахме на помощ или внимание от държавата. Идеята и реализацията за салон по подобие на тези в началото на ХХ век дойде от Делка Димитрова, дългогодишен редактор в Радио София, белетрист и изкуствовед. Поставихме си за цел да възкресим забравеното наследство на големи авторки от миналия век Мара Белчева, Яна Язова, Евгения Марс, Магда Петканова и др., да хвърлим мост към настоящия и да опазим чистотата и красотата на българския език.

Защо избрахте именно името Евгения Марс – какво означава тя за клуба и неговите членове?

Името се роди спонтанно. Една от учредителките Лиляна Елмазова беше съпруга на сина на писателката известния оперен певец Павел Елмазов. Тя ни приюти в своя дом – оазис на духовност, запазен във вида, в който го е оставила Евгения. Мебелите, портретите, пианото ни пренасяха във време на културен подем и среща с големи личности – патриарха на българската литература Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Стоян Михайловски, маестро Атанасов, с известните артисти Адриана Будевска и Сава Огнянов. А на въпроса какво означава за нас – ние възприехме нейното литературно кредо, а именно:“ Задачата на българските писателки е да укрепява националното чувство у народа и да облагородява душите. Чрез поетични образи да действа за установяване на естетически вкус и обогатяване идейния свят на българина“. Може би днес звучи старомодно, но това е истинското призвание на писателя.

Евгения Марс остава в историята и като музата на Иван Вазов. Какво знаем днес за жената зад този образ?

Читателят, който не се интересува от литературното ни наследство не знае почти нищо за нея като творец. Евгения Марс, една от най-четените български писателки от началото на 20-ти век, създава с голямо желание своя литературен салон, който по нищо не отстъпвал на тези от Париж и Виена. Този салон дълги години събира културния елит на София - Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Цанко Церковски, Адриана Будевска, които внасяли духа на високата култура в нашето общество.

С какво Евгения Марс заслужава да бъде запомнена не само като близка до Вазов, но и като самостоятелна писателка?

Наричат я "писателка на Балканите", която "рисува с голяма вещина вътрешния духовен мир и вълненията на човешкото сърце". Тя е автор на пет сборника с разкази – "Из живота", "Лунна нощ", "Разходка из Цариград", "Белите нарциси" и "Човекът в дрипи", повестта "Буря", преведени на девет езика и е първата жена драматург с трите си пиеси, две от които "Божана" и "Магда" се играят с успех в Народния театър. През 1929 г. издава юбилеен албум "Полувековна България" с монографии от видни български учени. Уникално произведение – широка картина на икономиката, образованието, културата и религиите в страната ни.

За съжаление тя винаги е била в сянката на Вазов. Връзката с голяма личност има и своите негативни страни. Освен автор Евгения Марс е и общественичка – седем години /1932 – 1938г./ ръководи Клуба на българските писателки.

Как се промени клубът през тези 30 години? Какво е най-голямото му постижение?

Промените са неизбежни. Разделихме се с част от учредителките. Заместиха ги по-млади авторки. В салона приемаме само тези, които вече са издавали книги и след преценка за качеството им. Що се отнася до постиженията те са в различни посоки. Най-важното е, че оцеляхме в сложно време и продължаваме да работим. Обемът на творческата ни дейност е голям: 17 алманаха и над 150 издания лично творчество – стихосбирки, романи, сборници с новели и разкази, хайку поезия, есеистика, документалистика, есета, детски приказки. Внушителни са и получените награди Златни и Сребърни от Министерството на културата, "Народен будител" от Съюза на свободните писатели, "Златно перо" и "Златна лира" от СБЖ и награди от национални конкурси. Значителна е оценката от участието в международни конкурси – повече от 25 награди от "Евровизия", Париж, Анкона и Лече, Италия, от "Изящното перо" на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, от хайку конкурси.

Колко важни са литературните клубове днес, когато социалните мрежи и дигиталната среда променят начина, по който хората четат и общуват?

Мисля, че точно в този нов свят и при затварянето на личността в него, се нуждаем от човешко общуване, от обмен на мисли и чувства, планове, стремежи, от приятелство като подкрепа и коректив. Информацията е необходимо знание, но тя не може да запълни духовните ни потребности. Навремето ние гилдията на артистите се страхувахме, че телевизията ще измести театъра, но салоните останаха пълни. Нито социалните мрежи, нито дигиталната среда ще заменят нормалното човешко общуване и книгата, която държиш нощно време в ръцете си, заспиваш и веднага се събуждаш от тежестта ѝ. Книгите стават все по-дебели.

Какви автори и теми привличат най-много интерес сред членовете и публиката днес?

Читателската публика е разнородна в зависимост от пол, възраст, възпитание, образование, професия, интереси. Моето поколение изчело на младини световната класика търси стойностна литература. Други читатели предпочитат занимателното  и развлекателно четиво, за да избягат от бита. Младите харесват авторите фантасти. От българските издания се купуват тези, които медиите рекламират и доста талантливи автори остават неизвестни.

Какво Ви показаха тези 30 години за това от какво всъщност има нужда един човек, който пише?

Първо от талант, от по-малко битови задължения, от повече време, спокойствие и възможност за усамотяване, въпреки че когато потънеш в творческия процес, въображението работи и когато вървиш по улица пълна с хора или чакаш на спирката на трамвая.

Божидара Цекова е родена в София, завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” и двайсет и пет години е актриса в Сатиричния театър. Прави записи в радиото, дублажи в телевизията, снима се във филми. Автор е на радиопиесите "Умното овчарче", "С балкон на луната", "Остани с мен, Лаби", "Веществени доказателства", "Крясък за помощ", "Рокер Ромео", "Позвъни ми", на телевизионната пиеса "С вкус на горена захар", на предавания и сценарии. Издава книги с разкази и новели: "Колосани минзухари", "Спомени за любов и смърт", "Дългото мълчание", "Зад фасадата" и "Хора сме".

Автор е на романите: "Неведоми пътища", "Всички дни от седмицата" и "Неразбраните". Участва в алманасите на Дамски литературен салон "Евгения Марс', антологиите на ССП и в антология "Пишещи актьори".

Носител е на международната награда на OIRT, на "Блага Димитрова" на Национален граждански форум "Българка", на "Будител 2002" на ССП и на "Сребърен ритон" за принос в развитието на културата в България на Министерството на културата.

Първи зам. председател на ССП, председател на Дамски литературен салон "Евгения Марс" и на клуб "Благовещение", артистичен секретар на Фондация "Млади български таланти" и фонд "Иван Димов", член е на Управителния съвет на Форум "Българка".

Печели награди от национални конкурси: за радиопиеси, за комедия, за криминален разказ и за телевизионна пиеса.

Носителка е на приза "Блага Димитрова" на Национален граждански форум "Българка", "Будител 2008" на Съюза на свободните писатели, на международната награда на OIRT и на "Сребърен ритон" на Министерството на културата за принос в развитието на културата в България.