"Kalinachi", разбираш ли, значи!

Какво ще се случи, ако на една сцена се съберат едни от най-добрите български джаз музиканти и една певица от световна класа с диплома от най-престижния университет по музика? Ами впечатляващ концерт - ето какво. Аз поне не се сещам за друго.

Пък и риторичният въпрос в началото на тази статия е съвсем удобен, когато не знам с кое от всички хубави неща около въпросния концерт да започна...

Може би първо все пак ще се оплача, че бандата представи албума си първо в чужбина. Kalinachi на Арабел Караян и Please Shut Up Band бе изсвирен миналия месец във виенския клуб "Балкан Фийвър" в Австрия.

Понеже много ги обичам обаче, ще си представя, че това им е била генералната репетиция преди да докарат до еуфория българските си фенове. Което и направиха във Военния театър миналата вечер. И аз бях там. И аз слушах...

Както всеки концерт в България, и този не почна навреме. Ама ние сме свикнали и не ни прави вече впечатление. И както се почесваме и чакаме всички закъснели и мокри от пороя да си седнат на...местата, на сцената се появи Стоян Янкулов и показа на тъпана си кой е шефът.

Докато го гледахме с удивление и широко отворени уши и очи, излезе цялата банда, начело с Арабел, и всички - с дървени табелки пред устите си - Shut Up, Shut Up! Идеята беше супер. Както и първото парче, на което може би публиката щеше да пляска, ако имаше установен прав ритъм.

Сложната ритмика обаче е задължителна, когато свириш етно-джаз песен и този път аз бях заета да броя осминки и четвъртинки с весела и щастлива физиономия. Което е прекрасно занимание сред опростените чалга и поп ритми, които ме заливат в маршрутките.

Първото етно беше последвано от останалите песни в албума, сред които Istambul, Boogei-Bu, Kalimba, Beastie, My love, Bendir, McCok, Madafanka и т.н. Това беше един сравнително спокоен концерт, без подскачащи фенки и подвиквания и овации. Там беше най-слушащата публика, която един истински музикант може да си пожелае. Сигурно точно заради това бандата старателно погали сетивата ни с безупречното си живо изпълнение.

Стилът на Please Shut Up Band трябва най-вероятно да се
кръсти на самата група, защото иначе ще стане много дълго изброяването му. Всяка песен е различна и общото е още звучащият в мен вокал на Арабел с насечени гласни и гърлени, ниски тонове "а-аа-аа-а". Иначе има фолк, джаз, рок (да бе, и за мен беше супер странно), ска, реге, Fun lovin', поп и фънк (Еко, ти си бог!).

Ей такива неща - цял час и половина. Плюс непрекъсната
смяна на инструментите (то не бяха перкусии, дайрета и джажди, то не беше чудо!), страхотно свирене, обиграно и премерено пеене и смешният, но говорен с желание български на Арабел.

Която непрекъснато повтаряше, че пее за Калина (споделената им дъщеря и любов с тромпетиста и перкусионист на групата Росен Захариев). А Калина, точно зад гърба ми, тананикаше по-простите песни (познайте каква ще стане като порасне) и викаше "Мамо!" в паузите за аплодисменти.

Освен всичко, на сцената, заедно с групата, излезе и Иван Лечев и прасна едно суперяко соло на китара, последван от Георги Дончев и Red One, който пък е един впечатляващ и все по-известен български beat-box-агент, познат още под името Александър Долапчиев.

Всички тези прекрасни хора бях огрени от страхотното осветление, което не знам кой го е правил, ама го е правил добре. Накрая, след като на Стоян Янкулов и Румен Тосков им стана скучно на собствените им инструменти, си ги размениха и барабанистът удари едно соло на пиано (не че е блъскал, де - хубаво си го изсвири човекът).

Последва бисът, на който Арабел грабна от публиката малката Калина, а на мен ми светна близостта на името на албума с това на малката принцеса с историческо музикално потекло - "Kalinachi", разбираш ли, значи...

Накрая на сцената остана само червеният кон, за който медите се скъсаха да тръбят, което ми е необяснимо. Все пак накрая и аз ще го напиша: "А на сцената пък имаше един впечатляващ червен дървен кон. У, йе"...