The Heavy - приятната изненада на годината

The Heavy са една не особено популярна група от Нойд, малко градче в югозападна Англия, която досега не бе успяла да привлече вниманието ни, макар вече да има два албума зад гърба си – Great Vengeance and Furious Fire от 2007 и The House That Dirt Built от 2009.

С новия си, трети студиен албум - The Glorious Dead, обаче ни заплени още с първото слушане и ни накара да съжалим за доскорошното ни невежество за творбите на четиримата младежи.

The Glorious Dead е един блестящ пример колко умело могат да се смесят няколко типа звучене – това на рока от 80-те години с така модерното инди усещане на последните десет и с по-рядко срещания нео соул.

И докато някои обявиха инди рока за почти изчерпан след така силния период 2006-2010, когато MGMT, The Killers, Kasabian и други го въздигнаха до невиждани величини, то The Heavy доказват, че още нови таланти предстои да завладеят тази сцена, като я обогатят и променят.

Не очаквайте от този албум типичното инди настроение, което някои хора определят за лигаво. Тук китарите са доста по-значими и тежки, а барабаните удрят дълбоко в гърдите всеки слушател. Цялостната атмосфера, заобикаляща групата, е далеч по-дълбока, затова и много от критиците посочват The Heavy като чиста нео соул банда.

В това ще се убедите още със страховитото интро на първото парче Can`t Play Dead, което е директно взето от саундтрака на хорър филма She Beast от 1966. Започва малко по-ударно от типичното за албума, но усещането е смекчено още в следващата продукция, която е най-красивата и впечатляваща от проекта – Curse Me Good.

Това мечтателно бижу най-вероятно ще ви накара да си пеете заедно с момчетата от бандата още след второто слушане, като се надяваме, че никой специалист по рекламата няма да реши да развали обаянието му като го включи в някой рекламен клип само заради свиренето с уста. Както стана вече с една друга доста приятна и популярна у нас песен.

Продължаваме с водещия сингъл от албума – What Makes A Good Man, който излезе с видеоклип преди време, и може да ви даде добра представа за цялостния стил на бандата.

Big Bad Wolf e доста фънки парче, без особена връзка с останалите продукции, изпълнено с писъци и духови инструменти, каращи ни да се чудим по един приятен начин в кое десетилетие сме.

Same Ol` може да свържем със страстта на бандата да колекционира стари винтидж предмети като „новата” китара на китариста Дан Тейлър – Fender Precision Bass от 1978, която според него сама е сътворила половината песни от албума.

Самият трак представлява едно интересно и налудничаво пътешествие, което на моменти напомня на звученето на албума Congratulations на MGMT с няколко пъти повече инструменти и фанфари.

Следва Be Mine, която въпреки че започва доста гангстерски, бързо се превръща в най-лежерното и спокойно парче. След него идва може би най-шеметното и стържещо парче от проекта – Just My Luck, което съвсем ще ви накара да забравите определението инди рок, което стои на много места до името на групата.
The Lonesome Road и Don`t Say Nothing също са много фънки, а подкрепящият ги госпъл хор прави цялото пътуване на албума още по-вълнуващо.

Завършващото Blood Dirt Love Stop e носталгична балада, за която вече сме убедени, че се появява от 60-те години, за да покаже, че класически красивото звучене винаги е модерно.

Този прекрасен албум ще определим за приятната изненада на годината до момента, защото идва от все още нешлифовани диаманти – които обаче често ни носят най-добрите музикални творения, както историята неведнъж е потвърждавала.