The xx - тъгата като изкуство

Британската инди поп банда The xx се завръща с втория си студиен албум, след като издаде универсално признатия от критици и фенове дебютен "xx", превзел Великобритания, спечелил престижната Mercury награда, избран сред албумите на годината за 2009 от множество влиятелни медии и завъртял се дори в по-комерсиалните канали.

Не се лъжете – този проект стана широко популярен само заради чистата си перфектност, а не защото е имало което и да било от качествата на модерните комерсиални изпълнения.

Темпото на The xx e бавно и меланхолично, почти депресиращо, а оптимизъм и радост са забранени думи в тяхното творчество. Въпреки че със сигурност са били съблазнени да променят нещо от това и да се насочат към по-масова публика, то триото остава на правия път и с новия си албум Coexist, който бутилира цялата тъга и униние на музикантите и ги превръща в изкуство.
 

Инди попът се разпространи стремглаво в последните 10 години. Това, с което обаче най-вероятно го свързвате, няма да намерите тук.

При The XX няма лъч светлина, няма блян и капки красив музикален оптимизъм. Няма и чист песимизъм – всичко е реалистично, сложно и задълбочено, отразяващо напълно комплексните човешки взаимоотношения.

По тази ос се ориентира Coexist, изследвайки връзките между хората, понякога носещи щастие и спокойствие, понякога само болка и самота. И задавайки най-вече въпросите защо се получава така.
Текстовете са изпипани до последната дума от Oliver Sim и Romy Madley Croft, а третият член на бандата – Jamie xx се е занимавал с продуцирането, след като доби в последните години известен опит.

Началното парче Angels е единственото, което дори загатва за някакъв щастлив завършек с постоянното напяване love, love, love на Romy. Веднага след това обаче преминаваме в познатия болезнен анализ на човешкото битие, изпълнено с трудности, тежки мисли и емоции.

Електронното звучене остава като приятен фон за непрестанната битка на вокалите на Romy и Oliver, които взимат връх и демонстрират своите възможности във великолепните Reunion и Sunset. Да разглеждаме парчетата отделно обаче би било глупаво и дори грешно, тъй като ще наруши свещената цялост на албума като едно дълбоко докосване до човешката душевност.

Дали мекото мечтание на Swept Away, което сякаш е откраднало началните тонове на You`ve Got The Love, дали любовния синхрон на вокалите в Tides, или магнетичното Try, албумът блести с истинска музикална чистота.

 Със сигурност  това не е албум, който да  препоръчаме на широката публика. Тя така или иначе ще се  докосне до него и ще се научи да го обича – както  стана с миналия албум xx, чийто парчета се завъртяха в десетки реклами и в крайна сметка са познати на милиони хора по света, без те да предполагат това.
Това дълбоко, тягостно и каращо те да се замислиш и дори натъжиш звучене обаче не може да се продава или промотира. То може само да се усети и да се заобича или забрави на момента.