Урок по шампионски!

Днес видях един истински шампион. Не беше Юсейн Болт или пък неизвестно досега име - някъде по средата.
Докато бях в агитката на българските фенове в залата по борба и се зарадвах колко концентрирана изглеждаше Станка Златева, докато минаваше покрай нас. Само кимна на тълпата с трибагрениците, дори не погледна президента и се насочи към тепиха. Там беше всичко, което имаше значение за нея.
После знаем всички какво стана.

Това, което голямата публика не знае, е какво се видя от трибуните и вероятно беше изпуснато от камерите. След онези невероятни, неочаквани, дошли от нищото 3 секунди по гръб, Станка гледаше с невярващ поглед. Нима тя 5-кратната световна шампионка беше туширана за втори пореден път на олимпийски финал?
Навремето Слави Трифонов обясняваше, че когато Стоичков вкара гол на немците в квалификация за Евро 96 насред Берлин, ако се беше изплюл, щеше да се чуе - е същото беше и в залата. Всички около мен - японците (които викаха за нас), шведите, англичаните и дори самите руснаци, не са го очаквали.
Всички очакваха закономерното да се случи и името на шампиона да е това, което публиката скандираше от началото - Станка.
И после тя не пожела да ни погледне. Всички ревяхме в един глас, че я обичаме и че е нашата гордост, а тя не искаше да ни срещне с поглед. За нея нямаше значение. Ако можеше, щеше да се завре вдън земя, а не да излиза за церемония по награждаването. Какво значи да си втори, да има някой с по-добро постижение от теб? Немислимо!

През цялото време докато рускинята си вееше медала напред-назад пред камерите, Станка само него гледаше ... сякаш нищо друго на света нямаше значение.
Сега се запитайте - колко са българските спортисти, които видяхте досега на Олимпиадата, за които второто място беше провал? Колко са останалите, за които среброто е "позор"? Какво е това, което мотивира останалите ни спортисти, а изобщо нацията ни като цяло? Аз знам, че златото, да си безусловият номер 1, да си най-добрият в това, което правиш, мотивира Станка. А колко от нас ни мотивира това?
Да си шампион е начин на мислене, нагласа, всичко, което има значение. Днес Станка ми го доказа, макар и да не взе своето.
Сълзите ще засъхнат, времето ще излекува раните и горчилката и тя ще се върне в залата за тренировки. Стефка Костадинова, Вальо Йорданов и много други чакаха години наред златото, но те носеха шампионския дух вътре в сърцето и съдбата си свърши работата. Станка е толкова непремирима, че очаквам да я видя след 4 години окичена със злато.
Моля се и повече спортисти, публични личности и обикновени хора като мен да се вдъхновят от това, което тя демонстрира. Моля се да видя научен урок по шампионски.
Ще се радвам, ако повече хора разберат, че Станка наистина се провали в собствените си очи, но че такъв провал е нещото, към което всички трябва да се стремим.