Искам да се извиня на олимпийците

Българските спортисти, които участваха в игрите на тридесетата олимпиада в Лондон трябва да бъдат въздигнати на пиедестал. Той не трябва да бъде издигнат в центъра на София от камък или стомана.

Не трябва да бъде и такъв, пред който да въздишат поколенията. Всеки един от нас трябва да създаде такова нещо в себе си и да постави върху него всеки един от българската делегация на Острова. Умишлено няма да споменавам имена и да обожествявам отделни личности. Там всеки един спортист преодоля цялата болка, цялото страдание и цялата глупост, за да представи България по най-достойния начин.

От тази Олимпиада ще останат сълзите, огорчението и чувството на надежда. Надежда за по-добро бъдеще. Огорчението от родните федерации, огорчението на спортистите, че ни „посрамиха”. Огорчението от родните журналисти, които пак започнаха да говорят за провал и „разходки” до Лондон. Тези хора аз не мога да нарека „пишещи братя”.

Нито един, категорично, нито един състезател на Олимпийски игри не е провален. Всеки един от тях първо извървява пътя към спортната Голгота, където получава картата с означенията до Олимп. Страдание, кръв, пот и болка бележат всяка стъпка и всеки метър. И когато някой се окаже в подножието и само няколко метра го делят от върха, това не може да се нарече провал.

Още по-епични са постиженията на нашите спортисти заради десетките препятствия, поставяни им от свои. По същия път те понасят стотици шамари и удари от камшици, нанесени „от свои”. Но са титани и успяват да се справят с всичко. Падат, стават и продължават смело напред. Българските олимпийци са еталон за човешко поведение. Някои от тях, с типичната спортна скромност, признаха за грешките си и се извиниха на българите, че не успели да донесат повече радост. И всички ги гледат с недоумение и сякаш не успяват съвсем да разберат защо го казват. Нарича се самокритичнст.

Нещо непонятно за някои от ръководителите на федерациите и политиците ни. Олимпийците не гледат нагло и самовлюбено, въпреки, че единствено благодарение на тях името БЪЛГАРИЯ все още значи нещо по земното кълбо. Те само седят на покрива на света, гледат ни от високо, и кротко казват „Извинете ни”. И плачат. А сълзитем им падат върху нас точно както капките от силния дъжд в последния ден на Игрите.

Няма нужда от извинения. Вие ни извинете.

Цялото общество трябва да се обърне, да съзре вината И в себе си за това, че българският Олимп остана траурно тих.

Виновници за всичко това са много. Но част от тях сме всички ние, които останахме безучастни и пораженчески гледахме отстрани разсипията, която засегна и спорта. Вие ни извинете, че повече от две десетилетия ние оставихме всеки да краде. Простете ни, че не се застъпихме за вас. Не потърсихме отговорност от държавата и общините, защото унищожиха масовия спорт и спорта в училищата.

Ние сами трябва да се обърнем към себе си и да осъзнаем, че спортът е необходимост за цялата нация. Олимпйците се превръщат в идоли за децата. Те ще издигнат масовия спорт, който е основа за изграждането на шампиони. И в крайна сметка пари няма. Няма, защото в България липсва закон за спонсорството, а единственото финансиране идва от спортния тотализатор, който се източва от всеки един сложен от нас на кормилото в държавата.

Броят на медалите не е важен. Важна е цялата политика, която се води. Важно е отношението на цялото общество. Неговата чувствителност към всичко онова, което се случва – в дома, на улицата, в работата и т.н.

Българските олимпийци ми показаха как да се боря, да живея и да се побеждавам и да ставам по-силен. Затова аз ги издигам на пиедестал. Построих го в сърцето си точно сега - по време на игрите в Лондон. Искам и да се извиня на спортистите за това, че не направих достатъчно, за да им помогна да се подготвят в по-добри условия, на по-високо ниво и да превземат Олимп с блясъка, с който само българите могат.