Стачката на българските депутати

От известно време се чудя, а то стана повече от година, как е възможно народните избраници, когато поискат да са на работните си места, а пък щом им хрумне, напускат същите тези работни места без изобщо да може техният работодател да им държи сметка. Та думата ми е за народа, защо не може този, който им е дал властта, да им я отнеме? Естествено това е реторичен въпрос. На всякъде по света доколкото съм осведомен, политиката се смята за нещо не достатъчно чистоплътно по отношение на морал, говорене и прочее. Но смятам, че определено, ние имаме принос към световната политика и без колебание можем да наречем нашата политика "Байганьовска". И защо не? След като тук, всеки независимо от личните си и професионални качества и експертиза по всяко време може да се озове на ключова позиция и да влияе върху живота и развитието на хората. И сега същите тези стачници ще се борят пак да влязат в парламента и ако не им отърва, по вече утвърден сценарий просто няма да седят на работните си места. Казвам седят, а далеч не означава, че който седи на работното си място работи. Но те дори не желаят да са там, където би следвало да бъдат. А колко обещания, колко словоблудства се изливат преди всеки избор, независимо дали е за парламента роден, европейски или пък само за местния.
Но, както казваше един премиер, такъв ни е материалът. А именно от този материал и то едва ли от най-качествената му част се излюпват политиците ни. Не, не искам да кажа, че има кой знае колко по-добри от тях. За съжаление или не, ние сме чуждопоклонници и с охота се възхищаваме на всеки и всичко, което не е родно. А за тази ни склонност сме си виновни, както ние, така и нашите предшественици. А и обективно погледнато, както казваше един синекръвен премиер, колко повода имаме за настояща, повтарям настояща национална гордост? Аз наистина не се сещам. И добре е, че се появи някоя светкавица в този мрак като, например Григор Димитров или някой друг, та да си повдигнем съвсем мъничко дълбоко смачканото си самочувствие. Не, че няма и такива, които уж пръщят от гордост, че са българи, но това по-скоро е криворазбрана патриотарна нагласа, отколкото нещо, което е солидно. Но и другите, които са готови постоянно да обвиняват и упрекват държавата и народа си, също не ги разбирам. Пак същия синекръвен премиер говореше за смяна на чипа, но как точно да се извърши този процес? Това може да стане, но след като се изнижат редица поколения. Но в същото време, ние възпитаваме ли нашите деца по начин, по който искаме да се променят нещата? Мисля, че не. А каква е рецептата, това не знам. Почти като национална черта ни е страстта да се занимаваме с неща, от които най-малко разбираме. Но все пак по правило, всички разбираме от футбол, политика, история и това как да оправим чуждите проблеми, но не и своите.
Но много се отплеснах. Ставаше дума за стачкуващите депутати, които хем не искат да работят, хем не напускат. Нещо повече. Тепърва ще ни заливат с обилни порции обещания как желаят да работят за нас и как денонощно мислят за народа си. И разбира се, че ние отново ще им повярваме и отново ще ги пратим там, където могат да работят, а могат и да не работят, това ще бъде по тяхно усмотрение.
И тук не става дума за една или друга партия. Спокойно може да се каже, че са един дол дренки всички, защото те просто са част от нас, а ние сме си тия, които сме. С това не искам да кажа, че и всички политици са, както го е казал Алековият Бай Ганьо "И едните, и другите са маскари!". Има проблясъци, но за огромно съжаление те са твърде малко, а след време и те стават като останалите. И партийната дисциплина е хубаво нещо, но когато тя е инструмент за деструктивност спрямо собствената родина, тогава тази дисциплина е пагубна.
И е хубаво да помним народната мъдрост, че не е луд тоя, който яде баницата, а тоя който му я дава. Па даже и баницата вече да е твърде опоскана и постничка.
И все пак трябва да гласуваме, защото това е единственият възможен начин чрез, който пряко влияем на това, кои точно бъдещи стачкуващи да пратим в онази сграда на, чиито фасада пише, че съединението прави силата. Надпис дълбоко неподходящ за настоящата политическа конюнктура.