За Вапцаров ли?

Преди няколко дни започнах да чета книгата „Дело 585/1942г. Никола Йонков Вапцаров”. Става въпрос за публикуваните факсимилета на архвите по делото, по което през 1942 г. е осъден и екзекутиран поетът Никола Вапцаров и други негови съидейници. Книгата е много интересна, но всъщност не за нея искам да пиша. Тя по-скоро, случайно или не, стана много подходящ декор на фона, на който се проведе един дочут от мен разговор, а той от своя страна - отправна точка на последвалите не много оптимистични мисли, които ми се ще да споделя. За да стане ясно защо така силно ми повлия въпросната, сама по себе си незначителна, случка, позволете преди това да споделя нещо за себе си.

Нека обясня, че това,  което винаги ме е впечатлявало в поетите е начинът, по-който с  толкова малко на брой, но така хармонично избрани и нанизани думи, по напълно необясним за мен начин, могат да изразят всяко емоционално състояние, мисъл или идея, която ги вълнува. Затова може би малко подценявам любовните терзания по несподелени чувства и предпочитам социално ангажираните поети като Вапцаров, Смирненски или Ботев. Те не са обърнали поглед единствено към себе си, а провокират „събеседника си” да помисли за човечеството, социалната несправедливост, борбата. Глобално! Когато човек ги чете гори, вълнува се, страда заедно с тях.  Думите им се запечатват в съзнанието, повлияват му, моделират го, четящият ги от своя страна надниква в душата на поета. Химична реакция!

И все пак има нещо по-специлано в отношението ми към Никола Вапцаров. Ясно е, че  щом чета „Дело 585/1942 г.” се интересувам от творчеството му. Но това не е просто обикновен интерес към поет, чиито стихове и мироглед човек харесва.  Дори в случая думата „харесвам” ни най-малко не би могла да изрази това, което чувствам. Тя е толкова слаба, че чак ми звучи неприлично неподходяща, за да я използвам тук. Чувството по-скоро е любов. Никога, който и да е било друг поет или писател не е успял, а се съмнявам, че някога ще съумее, да ми стане толкова близък... необяснимо. Понякога, къде на шега къде не съвсем, си мисля, че може би има нещо патологично в тази моя любов към Вапцаров. Нещо, което така и не мога да обясня на себе си и следователно трудно бих могла да опиша. То е чувство като към близък, като към някого, когото познавам и за когото дори на моменти ми е тъжно.  Но нека все пак се опитам да обясня.

Спомням си как, когато още не ходех на училище, майка ми често ми рецитираше Вапцаровите стихотворения „Огняроинтелигентска”, „Сън”, „Испания”, „Песен за човека”, и още,  и още... В един момент и аз ги знаех наизуст. Спомням си също колко много обичах да ги слушам... та те звучат като истински песни! Колко ми беше мъчно за огняра, как си представях тъмен, мрачен завод и сажди, много сажди и черен дим. Или пък искрящото светло и синьо небе на Лори.  По-късно, вече в училище, прочетох малко ученическо издание на стихосбирката „Моторни песни”. И отново не можех да си обясня, как е възможно някой да пише така хубаво, на толкова социални теми, да успява да облече мечтите, идеите и идеалите си в толкова красиви думи и така майсторски, че всичко, което чувах или прочитах веднага се появяваше като картина в съзнанието ми. Така Лори и Фернандес и всеки огняр или работник вече не бяха просто имена и „лирически герои”, а съвсем реални за мен личности.  До ден днешен най-хубавият подарък, който съм получавала е едно сборно издание с всички стхове и проза на Вапцаров - с твърди сиви корци и малка снимка на поета отпред. Спомням си, колко гордо го носех със себе си в часовете по литература, посветени на Никола Вапцаров. Тогава съвсем ирационално, ще кажете, чувствах как се дразня и ядосвам на онези мои съученци, за които той беше просто един от поетите от задължителния списък с литература за срока. Глупаво от моя страна, но това усещах. Буквално настръхвах, а пулсът ми се ускоряваше, когато слушах сухите им, безизразни прочити и сричания на стихотворенията, които много от тях дори не разбираха, та камо ли да почувстват! Едвам изтрайвах да дойде моят ред. Не че някой, освен преподавателката, се интересуваше. Повечето дори не слушаха... Едва ли някое от онези деца някога ще разбере и оцени смисъла на написаното. Но...толкова по-жалко за тях. А всъщност, не!  Жалко е не само за тях, жалко е за всички нас и за тези след нас, но за това малко по-късно.

Тъй като вече бях безвъзвратно влюбена в стихотворенията, исках да науча повече неща за човека, чиито думи четях. Бях толкова любопитна да разбера, кое и как му е повлияло да напише това. Какъв е бил той? Кой е бил той? Започнах да търся повече информация за Никола Вапцаров, за живота му. Малко по малко картината ставаше все по-пълна, а той някак по-познат. По силата на случайността един ден в къщурката на баба ми в едно кьоше открих цял куп стари книги, затънали в прах. Отдавна бяха прочетени и вече изоставени на произвола, недокосвани от десетилетия. Реших да се разровя малко из „старините”. Толкова изненадана бях, когато извадих една напълно обгърната в прахоляк книга, поотърсих я и прочетох заглавието „Спомени за моя син” от Елена Вапцарова.  Тогава не знаех за съществуването и и се почувствах все едно, че откривам съкровище. Много се зарадвах и, разбира се, я отнесох вкъщи.  (Оттогава заема място сред другите книги в библиотеката ми. Онзи ден дори се присетих за нея и я изчетох цялата още веднъж.) След нея дойдоха и други книги за Н. Вапцаров, но все ми се искаше да разбера още нещичко за човека, дори и малките детайли. Така е и до сега. Все по-често обаче си мисля колко всъщност е излишно това. Та аз вече го познавам! Познавам го от години, от онзи момент, в който прочетох стиховете му. Биографията или спомените на близките наистина ми откриват различни нюанси на личността и факти от жвота на Вапцаров. Някои от тях по-известни, други-по-малко, а трети - наистина любопитни. Какво обаче би могло да покаже по-добре същността, характера и ценностите на човек, освен неговите собствени стихове и думи, написани от неговата ръка и изразяващи собствените му мисли, нещата, които са го вълнували, впечатлявали, тревожели, радвали, вдъхновявали? Та нали, когато един поет пише стихове, още повече стихове като тези на Вапцаров или Смирненски, толкова алтрустични, той не го прави от някаква външна подбуда. Писането на поезия, и то на социално ангажирана поезия, не е някакъв наемен труд. Всеки стих е това, което е в сърцето и в мислите на поета. В такъв случай всеки сам би могъл да направи извод за това какви са били хората, способни да напишат толкова вдъхновяващи думи, какъв е бил Никола Вапцаров.

Нека тук се върна на темата за това колко жалко е за всички нас това, че някои хора не са разбрали съдържанието и смисъла на тези стихове. Дочутият разговор, който споменах в началото и който ме наведе на тези мисли беше, както ще видите, по-скоро монолог. Само няколко дни след като си бях купила книгата „Дело 585/ 1942 г.”, се разхождах в района на НДК. Покрай мен мина, направо профуча почти със скоростта на светлината, една млада майка с малкото си дете. То изглежда още не ходеше на училлище.  Смисълът на това, което тя му обясняваше, беше горе –долу този:

„... Тоя терорист Че Гевара, дето е убивал хора и тия си го носят на тениски и на шапки ... като некой герой, а той е ходил по Боливия, там да пренася наркотици и да убива хора.  Или пък като оня поет Никола Вапцаров, дето взривил танк!...”

След като чух частта за Че Гевара и наркотиците, вече бях достатъчно вцепенена и не можах да не си припомня с лека ирония думите на Моканина „Боже, колко мъка има по този свят, Боже!”, мислейки за абсурда на думите и. Когато обаче така „начетената” жена, се изказа и за Вапцаров, вече усещах как пулсът ми се учестява. Докато разсъждавах наум кое е по-добре: да се обърна и да вляза в спор с истеричната „дама”, да и кажа откровено не много положителните неща, които мисля за нейната обща    култура, или просто да я игнорирам, тя вече беше далеч напред. А аз си стоях там изумена и продължавах да си мисля за това, което чух. Продължих да го обмислям и по-късно, докато се прибирах, а и на следващия ден също. Колкото повече мислех, толкова по-черногледа ставах.

Първото, което ми мина през ум, беше колко е жалко и тъжно, че тази Госпожа Х е способна да изпитва такава злоба към някого, за когото очевидно не знае нищо - нито за поета, нито за човека Вапцаров. След това си помислих дали тя въобще е чела неговите стихове, а и дори и да ги беше чела,би ли могла да вникне в смисъла на думите му, след като в нейната глава вече същетвуваше единтвено равенството Никола Вапцаров-поет комунист. Комунизмът явно по подразбирне за нея беше някакво голямо червено, триглаво  чудовище въплъщаващо световното зло (нищо, че тя едва ли би могла да обясни смисъла на комунистическата идея и кое пък е това, което я прави чак толкова ужасна сама по себе си) и следователно „оня поет Вапцаров” не залужава даже да бъде споменаван. Впрочем дали ще наречем Вапцаров комунист или националист за мен не е от ни най-малко значение. Просто защото не виждам никакво зло в идеята комунзъм (без да коментирам изпълнението и), тъкмо напротив. Не разбирам и защо от време навреме попадам на някоя статия или изказване, опитващи се като че ли да извинят или оправдаят поета, че, видиш ли, той бил националист, а не комунист. Това е толкова ненужно!  Вапцаров не се нуждае от оправдаванията ви, господа, просто защото няма за какво. Както и да го наричат, неговите стихове и биография говорят повече от всичко останало.

Що се отнася до частта за танка и историческата неточност в изказването на „дамата”, съжалявам за няколко неща. Първо, че не можах да я попитам  откъде черпи впечатляващите си „знания” относно поета и историческия период. Второ, кое според нея прави хората, действали по някакъв начин срещу Германия по време на Втората световна война такива „чудовища”. Всъщност обаче знаех, че въпросите ми бяха ненужни. Нейната енциклопедия бе Гугъл, а силно се съмнявам, че терминът „исторически контекст” би и говорил нещо. Всякакъв диалог по-скоро би бил causa perduta за мен.  В „лекцията”, която тя изнасяше на детето си, имаше толкова злоба, че чак ми беше трудно да систематизирам в главата си въпросите, които то предизвика. Те просто се биеха един в друг противно на пътя на здравата логика и се чудех кое е по-абсурдно - дали  това, че тя твърдо вярва в правотата на думите си или това, че е възможно да мрази някого без да има бегла идея кой е бил той.

Продължих да мисля за това вървейки по булевард Патриарх Евтимий, а в съзнанието ми неизбежно зазвуча „Песен за човека”. Пренесох се в училище сред съучениците ми, мрънкащи стиховете на любимия ми поет. Помислих си, че някои от тях вече имат деца, на възрастта на това, което мина покрай мен и в чието съзнание злобните изказвания на майката вече се бяха отпечатали. Какво ли биха могли да разкажат на своите деца моите, а и не само моите, някогашни съученици. Ако съдя по показвания от тях през ученическите ни години интерес към литературата, едва ли биха казали много. Други пък, вероятно водени от предрасъдъци и клиширани лозунги, биха посявали и предавали незнанието и ненавистта и на своите деца. А колко ли ще са съучениците ми, които биха могли да предадат интерса към поезията и към поетите без предразсъдъци или неистини? Отговорих си като опитах да ги изброя наум. Петте пръста на ръката ми явно бяха дстатъчни. Това от своя страна ме наведе на още по-мрачна статистика. С риск да прозвуча като ядосан пенсионер, хулещ днешната младеж, ще кажа, че действително много голяма част просто не се интересува от миналото ни.  Това означва, че вероятността тя да възпита поколение, което също не се интересува и не познава историята и за което Гугъл е най-голямата и достоверна енциклопедия, е доста голяма. Това поколение, естествено ще борави също с втълпени стереотипи и клишета, без да иска и може да ги подложи на съмнение. Накъде отиваме тогава?

Вече вървях по булевард Васил Левски и си задавах въпроса „Какво ще ни дадеш историо...?” Започнах да говоря на Вапцаров. Мислех за начина, по който той е говорел за народа, за работниците; за това как е мечтаел за по-светло бъдеще за тях и за следващите поколения. За това как е вярвал, че всички те независимо от това какви са, откъде идват и колко обикновени са, заслужават по-добър и справедлив  живот. И се е борел, заедно с много други, за това, в което вярва. Казах му: „Ех, Вапцаров, виж ги сега! Виж живота сега! Да, зная, че вярваше, но имаше ли смисъл, все пак? Животът на някои продължава да е „тежък, скучен”, а други са толкова слепи, че светлината на твоите идеи никога няма да достигне съзнанието им. Струваше ли си да умреш?”  И после сама се убеждавах: „ Може би си струваше, защото защитаваше вярата в доброто и в човека… Ами ако беше оцелял след погромите? Дали нямаше да те застигне съдбата на някои твои другари, преследвани и съдени от “чужди”, но убити от „свои” след края на борбата? Дали нямаше да бъде по-лошо?” Трудно ми е да се сетя за нещо по-трагично от загиването на един идеал. Като че ли онзи ден за пръв път си помислих, че може би е по-добре, че поетът не е видял в какво ще се превърнат мечтите му и не би могъл да чуе думите на бъдещите хора, за които се е борил и в които толкова е вярвал...А  щеше ли да вярва все още?...

Винаги ми се е искало да попия поне малко от духа на хора като Никола Вапцаров, личности, на които съм се възхищавала. Но истината е, че аз не мога, колкото и да ми се иска, да гледам така алтруистично на човечеството, да имам Вапцаровата вяра, че то по природа е добро и честно и че има много хора, готови да се борят за своята кауза. Точно обратното.  Смятам, че повечето сред нас не са такива. Колкото и да ми е мъчно не спирам да мисля, че никога няма да мога да бъда дори малко като Вапцаров.  Той- така искрено вярващ в човека, а аз -тъкмо напротив. Не вярвам! Не вярвам, защото всеки ден виждам колко дребнави и низки могат да бъдат хората, колко безразлични и незантересовани, колко убедени единствено в собствената си правота и нетърпими към чуждото мнение, колко обсебени само от материалното и без кауза, колко втренчени в това как ще изглеждат в очите на околните, вместо държащи на това което са, как предпочитат да занимават съзнанието си с дребните неща без да вждат ценното. Колко от тях имат идел?  Би ли дал някой от тях всичко, дори живота си, за него? Едва ли. Идеалистите никога не са били мнозинство.

И все пак, Вапцаров, мисля, че не всичко е било загубено напразно. Надявам се, че има една част, било то и малка група хора, заради които борбата ти си е струвала и които биха разбрали всяка твоя дума и биха оценили значимостта на твоите дела и тези на твоите другари. Толкова ми се иска да вярвам като теб!