Не си ти, ако не си със селфи! Снимките изкривяват спомените

Неразделна част от нещата, които човек носи със себе си, е неговият телефон. С новата технологична революция, която се опитва да внедри качеството на огромните фотоапарати в малките обективи на мобилните устройства, всеки може да се превърне във фотограф. Но не това е целта.

През последните години, голяма част от обществото буквално се срасна с телефоните си. Не си отишъл на почивка, ако мемори картата ти не е задръстена с кадри на красиви изгреви, залези, сгради, кафенета и луксозни вечери.

Сякаш не си бил някъде, ако не си споделил поне един кадър в социалните мрежи.

Ако се опитаме да стигнем до Мона Лиза в Лувъра, то навярно първо трябва да се изправим срещу стена от смартфони, които заснемат шедьовъра на Леонардо и собствениците им, които си правят селфита, за да запомнят този момент.

Но какво значи това за развитието на мозъка ни?

Психологическите изследвания върху този феномен все още са в зародиш, но Джулия Мазоти, професор по психология в университета в Хъл, разглежда влиянието на джобните камери върху спомените ни.

Всъщност, правенето на снимки служи като хранилище за памет. Но това не е нищо ново – подобна функция изпълняват и писмените документи, до които всеки историк използва, за да проследи създаването на държави и миграцията на хората например.

Днес обаче, залагаме прекалено много на "облака" и прекалено малко на паметта си. Дори най-личните ни преживявания са записани на телефоните ни. Да вземем например сватбата на най-добрия ни приятел. Все по-малко хора ще се опитат само с помощта на мозъка си да запомнят цялото събитие. Повечето биха заложили на това, да снимат всичко, а мобилното им устройство да съхрани момента завинаги. Вместо да запомним какво сме похапнали, просто проверяваме в галерията на телефона си въпросната дата.

Всичко това обаче, според Джулия, има огромно влияние върху паметта ни. Докато правим снимки, се разсейваме и това, което се случва е, че така и не успяваме да запомним случилото се правилно. Ако някой ни попита, как сме си изкарали на въпросната сватба, ще усетим трудност да я пресъздадем с думи, без да потърсим помощ в кадрите на мобилното ни устройство.

Паметта трябва да се упражнява всекидневно, за да се развива. Разчитайки на снимките обаче, ние правим обратното – тя закърнява. Разчитайки само на "облака" да съхранява спомените ни, за нас става все по-трудно да запомняме каквото и да било. Независимо дали са имена, дати или лекциите в университета.

Но това изследване има и друга страна. Може би паметта ни не закърнява, а просто начина по който запомняме нещата еволюира. Става по-ефикасен от това, да разчитаме единствено и само на спомените си, които могат да бъдат манипулирани от други, а и от самите нас, и които избеляват с времето. Трудно бихме променили кадъра в телефона си, така че да ни показва нещо друго и има хиляди начини, той да остане завинаги и да не избелее или изчезне.

Снимките могат да ни помогнат да запомним перфектно как някой е изглеждал или какъв е бил фона на дадената ситуация, но всъщност жертваме други спомени в името на това. Според едно от изследванията, благодарение на кадрите, сцените на събитията остават дълго в паметта ни, но... не бихме могли да си спомним какво е казал някой през това време.

Но да документираш със снимки всеки един аспект от живота си е нож с две остриета. Според Джулия, всичко зависи от начина по който виждаме себе си, а той понякога не е напълно реален.

Прекалено многото изображения на телефоните ни ни карат да запомним реалността по един "поправен" начин.

Така, както ни се е искало да се е случило или изглеждало, вместо така, както наистина е станало. Този начин на запомняне наподобява детските спомени. За да си припомним нещо, което ни се е случило като деца, често разчитаме на снимки и на разказите на родителите си, но изградените в главата ни спомени, често обаче не са истински или се разминават с реалността.

Проблем създават и селфитата. Те не са спонтанни, запечатващи изненадващ момент. Най-често са планирани, позите на хората не са естествени, а понякога дори тяхната персона е изкривена през собствената им призма. Те са това, което искаме да покажем на хората, а не това, което наистина сме. Ако искаме да запомним миналото, разчитайки само на снимки, които по един или друг начин са инсценирани, то това означава, че запомняме случилото се напълно грешно. Не както наистина е станало, а както сме искали хората да го видят.

Бумът на селфитата показва и още нещо – развитието на едно нарцистично общество.

Но дори нашата естествена памет не е кой знае колко добра. Десетки изследвания показват, че и без помощта на снимки, хората имат навика да създават грешни спомени за определени събития и то, за да не изпаднат в конфликт в себе си. Ако някой ни мисли за прекалено мекошави например, може да се случи така, че създаваме неверни спомени, които да твърдят обратното – че някъде, някога сме били агресивни. Дори и това да не се е случило.

Проблемите с това, че съвременното общество прекалява със снимките, не се изчерпват до тук. Кадрите ни правят по-трудно приспособими към промените в живота ни. Често се опитваме да поддържаме илюзията за нашата "поправена" персона във времена, когато личността ни е напълно различна от онази, преди години.

В момента, в който осъзнаем, че човекът от снимките вече не е това, което сме, може да изпаднем в дълбок конфликт на личността, а това да доведе до сериозни психически проблеми.

Интересно е да се погледне как технологиите променят начина, по който се държим и функционираме. Но запознати с рисковете, можем да сведем щетите до минимум. А те не са никак леки – спомените, закодирани в снимки, водят до закърняване на паметта и некомфортни несъответствия в паметта.

А най-големият страх на съвременното общество? Нещо непоправимо да не се случи с ценните ни телефони, а заедно с тях, снимките ни да не изчезнат завинаги.

За това, ако някога отидете в Лувъра или Уфици, или в Дисниленд, където и да е всъщност, направете усилие да запомните момента, без да правите снимка. За всеки случай, ако нещо се случи със скъпоценните ви кадри.