Геополитически прочит на конфликта в Украйна и ролята на Източна Европа

Войната, в различните ѝ форми, е явление, което е естествено да предизвиква отвращение у нормалните хора. Но при определен род обстоятелства, както е казал Клаузевиц, „войната е продължение на политиката с други средства“.

Военният конфликт в Украйна, на който сме свидетели, потвърждава крилатата мисъл на германския стратег от началото на XIX век. Без някой да е обявил война на своя противник, такава на територията на Украйна се води вече година и половина. Конфликтът, който мнозина „специалисти“ се надпреварваха да предричат като „краткосрочен“ и с „напълно предвидими резултати“, както впоследствие и с несъстоятелни прогнози за „краха на руската икономика“ и „международната изолация на Русия“, непрекъснато се задълбочава. Това налага необходимостта от негов бегъл прочит през призмата на геополитиката.

Разбирането на политическата (в т.ч. военна) събитийност през геополитическа призма означава разбиране на географията като фактор, влияещ върху политическата организация и интересите на изразяващите пространството субекти. Иначе казано – преимуществата или недостатъците, които залагат географските условия в процеса на усвояване на пространството от субекта, откъдето произтичат особеностите на неговата сила, слабост, стремежи и начин на поведение към външния свят. Геополитическият статут на страните в това отношение е функция на тяхната география.

Военният сблъсък в Украйна, който мнозина лаици продължават да наричат „руско-украинска война“, има своя геополитическа дълбочина. Последната се корени в съперничество за влияние между утвърдени центрове на силата, чиято проявяваща се остра форма на колизия в Европа маркира поредния етап от непрестанната борба за овладяване на пространствени ресурси. На глобално равнище изразяващ геополитическото съперничество с поделени сфери на влияние от близкото минало бе двуполюсният модел от Студената война. След разпадането на СССР и последвалото сдаване на позиции от Русия, геополитическата хегемония на Запада под водачеството на САЩ се утвърди като безспорна. На първо място, обаче тази хегемония се крепи на структурите на НАТО, териториалното разширение на които се разгръща върху страните от Източна Европа и западната периферия на бившия СССР с изграждане на пояс, разполагащ се плътно до границите на Русия.

В исторически план западният фланг на Русия, заради широката му откритост през Източноевропейската равнина към Западна Европа, винаги е бил най-уязвимото ѝ място. През него са нахлували полските интервенти, Бонапарт и Хитлер, а днешното му придърпване в „прегръдката“ на атлантизма поставя пред Русия безусловни императиви за обезпечаване на собствената ѝ сигурност. Нарастването на стратегическите сили на НАТО по западния ѝ фланг е съпроводено с икономически, културен и информационен натиск на Запада, чийто резултат днес е непрестанното фрагментиране на региона с непризнати или полупризнати териториално-политически образувания: Приднестровската молдовска република, Гагаузия, Нагорни Карабах, Нахичеван, Абхазия, Южна Осетия, Донецката и Луганската народни републики. В съвкупност те проблематизират гарантирането на сигурността не само по западния фланг на Русия, но и в цяла Източна Европа.

Притискането на Русия и подриването на интересите ѝ по западния фланг достига точка на търпимост, която видимо бе украинската криза през 2014 г. Застрашителни „пробойни“ за нейната сигурност се отварят непосредствено след военния преврат в Киев, довел до отцепване на Крим, разпалване на гражданска война в Донбас и последващо насърчаване на милитаризма в Украйна. Попаднала под пряка зависимост от САЩ днешна Украйна е превърната в инструментът за пряко „убождане“ на Русия, с косвено въвличане на НАТО, настървена русофобия на най-големия носител на руския език извън Русия и опити за подмяна на културна идентичност. При създалата се ситуация географията по западния фланг на Русия не предоставя разнообразие от алтернативи на военния вариант за адекватен руски отговор в обезпечаване на сигурността.

След година и половина от началото на „специалната военна операция“ в Украйна се разбира, първо, че Русия води война с колективния Запад, начело със САЩ, който е впрегнал в тази битка всички възможни сили – военни, икономически, технологични, информационни. Второ, Русия, въпреки несравнимо по-скромния си потенциал от своя съперник, е икономически подготвена да води въоръжена борба. Затова свидетелства ръста на руската икономика (достигнал 5% за първата половина на 2023 г. и 6-о място ППС в света), подема на военно-промишления ѝ комплекс, консолидирането на нацията и укрепването на позиции в международната общност (в БРИКС, Африканския и Латиноамериканския регион).

Пробуждането на Русия със средствата на твърдата сила, първо в Сирия, а сега в Украйна подсказва за геополитическо съвземане с амбиции за укрепване на доминацията ѝ като утвърден център на силата. Но понеже залогът е прекалено голям, ресурсите впрегнати и от Русия, и от нейния основен геополитически противник – САЩ, правят тази битка изтощителна. Бавният ход на войната в Украйна недвусмислено показва това. Залогът за Русия обаче е по-голям, защото предполагаемо туширане на Киев и подкопаване на авторитета на НАТО, няма да реши окончателно проблема със сигурността по западния ѝ фланг. Ако се преследва геостратегическата цел за връщане на границите на НАТО до 1997 г., прокламирана от В. Путин в началото на 2022 г., то „специалната военна операция“ ще се окаже само началото на дълга и изтощителна схватка на Русия, от една страна, срещу САЩ и НАТО, от друга, за бъдещата геополитическа ориентация на Източна Европа.

Геополитическото значение на Източна Европа в продължение на векове е с функции на своеобразен санитарен кордон или лимитроф (погранична зона), отделящ Европейския запад от Русия. Ограниченият суверенитет и слабите институции на държавите в него го лишава от геополитическа самостоятелност и респективно – прави зависим в различни периоди от източния или от западния геополитически полюс на влияние. От днешна 40-милионна Полша до балкански джуджета като Словения и Черна гора регионът си остава преходно игрово поле за геополитическо съперничество между атлантическия Запад, предвождан от САЩ, и евразийска Русия. Ориентацията му към някой от двата полюса обаче маркира съотношението на силите в Европа, а оттам и тяхната пропорционалност в света.

Русия, която властваше над Източна Европа почти половин век и в резултат на краха на СССР изгуби, е предприела поход на запад. Дали този поход ще се увенчае с успех или обратно – ще претърпи провал пред силата на атлантическия Запад, научна прогноза геополитиката не може да даде. Но за България, която е съставна част от Източна Европа, и от Освобождението си до днес „се премята“ от източния към западния полюс на влияние, трябва да е ясно, че битката с паметта от близкото минало и материалните им изражения – паметниците, може да се окаже съществена грешка в бъдеще. Причината – инерцията от геополитическото минало в нашия регион има свойството да се повтаря.

Автор: Вилиян Кръстев, доктор на науките, специалист по обществена география и геополитика, доцент в Икономическия университет във Варна