Бойко ни озъбва тази година

Все по-често вече и понякога с ужас се питам: какво става с тази страна? Какво е това бесовско хоро, което ни люлее, тези бай Ганьовски чада, избълвани сякаш от мазната българска пръст; тези оскотели от несрета и жажда лица, които се носят с ветровете като сухи есенни листа; лудите, които си бърборят по софийските булеварди с обърнати към нищото очи; клошарите с техните бебешки колички, които ровичкат в кофите за ***; примирените и прегърбени над щандовете фигури в евтините магазини, които ровят в купища полупрогнили плодове с някаква вцепенена, изцяло непроницаема налудност; тези гроздове лица в претъпканите автобуси, в чиито празни погледи човек може да разчете само нищото и да огледа себе си като негов обитател; озверелите хлапаци с възпалени от коката нослета, които обсъждат на ъгъла кого да пребият или на коя да й го вкарат; силиконовите гърли и просташките дебели вратове с провесени златни синджири; *** властници, *** речи, *** вестници, *** реклами, *** телевизионни шоута: какво е всичко това, откъде е всичко това, защо е всичко това? Мога ли да нарека това място родина, мога ли да се почувствам сроден с този многогласен вой, който огласява нейните продънени пространства?Ставам все по-сам, все по-излишен, все по лишен от смисъл в тази подивяла клетка. Приятелите ми си тръгнаха: някои обърнаха гръб и се хвърлиха в огромното, обезличаващо ги море на емиграцията; други подириха без време ложето на пръстта и помахаха за сбогом, преди да потънат без вест.Знам, че много други се чувстват така все по-сами, все по-излишни, все по лишени от смисъл. Но знам и че тази самота не може да бъде споделена. Не може да бъде изстъргана от паметта чрез сладките приказки и уверенията, че самотните са заедно в самотата си и затова тя престава да бъде самота. Защото всички те липсващите ни оставиха сенките си тук и България сега е обитавана от сенки страна.Да, те бяха тук напрегнати, живи, искащи, вярващи. Бяха тук на 14-ти декември 1989 пред парламента, опиянени от куража за пръв път да застанат с открито лице срещу системата, която ги мачкаше и унижаваше през целия им съзнателен живот. Бяха тук на 7 юни 1990-та, на огромния митинг на Орлов мост, когато всички до един усещаха с всяка фибра на телата и душите си, че тягостната досегашна България си отива, че се започва нещо ново и това ново започва на чисто. Бяха тук в нощта на 10 срещу 11 януари 1997 хиляди по жълтите павета на Царя, за да подпечатат с кръвта си нетърпимостта към комунистическата лъжа.Сега ги няма. Сега тук са само техните изоставени сенки. Само те обитават това омърсено, опростачено пространство, което само някой луд би нарекъл държава и само сомнамбул би признал тази държава за своя родина. Ние бродим между тях и ако от небето слети някой заблуден ангел, той не би съумял да различи живите от изоставените сенки, защото лишени от вяра и надежда сенки сме и ние самите.Това е България днес страна на сенки и ***. На маловерци и настървени шебеци, шопари и лешояди, които жадуват само едно: да имат, да получат, да откъснат колкото се може по-тлъст къс от все по-мършавата и оглозгана национална ***.И тъй обитавайки самата омерзеност, се учим да живеем в доброволни изгнания, да бъдем вътрешни емигранти, да си създаваме убежища и малки лични крепости в илюзорните пространства на обществената маргиналия. Пишем романи, рисуваме картини, преподаваме на неграмотни студенти. Обитаваме като отшелници някакви затънтени ниши, за които на никой не му пука те са нещо като приюти за неприспособимите. Претръпнали сме и вече не се ужасяваме, когато поглеждайки се сутрин в огледалото виждаме само отсрещната стена.Някои от нас още говорят. Повтарят отново и отново своето верую с постоянството на роботи и не искат да знаят, че никой никога няма да се вслуша в думите им, че времето за вслушване е безвъзвратно отминало, че Big Brother дава по-убедителни примери за следване, отколкото коя да е нравствена истина. Скоро между тях и лудите, които си говорят по улиците сами, няма да остане никаква разлика.Лошото е, че и тези, които са захвърлили всяка надежда, също си говорят сами да, правят го, не само те при това, но дори и тези, дето уж са загърбили миналото и са избрали широкия свят за своя родина. Говорят си в себе си, спорят със себе си. Питат се: защо стана така, защо държавата оскотя, защо всичко се опростачи, защо се оказахме приют за побеснелите духом. Питат се мълком и мълком въздишат: няма отговор.Въздишката впрочем е не само знак за тъга, но и знак за облекчение удобно е да няма отговор. Страшното обаче е, че това удобство е малотрайно; че то поражда нови въпроси и те ни погват в своя безизходен кръг. Защото истината е, че има отговор и той гласи следното: България е тъй нелепа, тъй непосилно омерзителна, защото ние я направихме такава. С всичко, което направихме през тези двайсет години и с всичко, което не направихме.Ако съумеем да признаем този отговор в себе си, навярно ще имаме и мъжеството да се запитаме и за нещо повече: например дали трябва да оставяме тази страна на изоставените сенки, можем ли наистина нещо да направим за тази унизена и отвергната България за България такава, каквато е, за България днес, тук и сега. И може би ще разберем, че търсенето на отговор е недостатъчно. Че трябва не само да го търсим, но и да го правим този отговор да го правим веднага, тук и сега да го правим без колебания, да го правим правейки с това правене себе си като върнем на нашите сенки отнетите плът и дух. отговор Сигнализирай

Не ние бъългарските хора, а вие, хрантутници на държавната трапеза, трябва да стискате зъби, за да не изяждате онова, което е предназначено за народните маси. отговор Сигнализирай

До Б.Б : Красиво говориш, но лошо лъжеш ! отговор Сигнализирай

АБЕ БРАЧЕТ МЕНЕ ЗЪБИТЕ МИ ПАДНАХА КАКВО ДА СТИСКАМ ОТ ТОВА ПОВЕЧЕ АЙДЕ ДОНЕСИ СИ ОСТАВКАТА ВЕЧЕ ЩОТО И НА ОНИЯ СВЯТ ЩЕ ТЕ ПСУВАТ СТИГА СИ ЛАМТЯЛ ДАЙ И НА ДРУГИТЕ ЧЕ ДА ВИДИШ КАКВО ЩЕ ГО ПРАВИМ И НЕГО. отговор Сигнализирай

Само много *** и много сит човек може да каже на най- бедния народ в ЕС да стиска зъби. отговор Сигнализирай