Винаги ще има утре/Tomorrow Never Comes

Цветелина Христова, аспирант по История на българския език в СУ

Едно време, в Дивия Запад по баровете пишелo „Не стреляйте по пианиста”. Какво да се прави – не са били много виртуозите, които биха концертирали сред прашните и загорели каубои. Нито пиещите в местния бар са имали естетическата нужда, нито концертните майстори – желанието да разнообразяват шумовете от отпочиващи фермери и авантюристи. Слава Богу, хората са били толерантни към дилетантите. В това отношение ние, българите, сме също така напредничави и добронамерени към онези онеправдани, лишени от познания и способност да вършат добре това, с което са се захванали.

Ето, например, през последния месец се включихме дейно в програмата за преквалифициране на човешки ресурси и виждаме как хора с т.нар. свободни професии: бодигардове, артисти, водещи на модни предавания и майстори на бойни изкуства, проявиха похвална активност и си намериха ново поприще: кампанията за местни избори. Но не само техният ентусиазъм заслужава аплаузи, а и добрият обществен прием, на който се радва инициативността им.

Все още не мога да си обясня откъде се появяват новите лица в политическия живот и как именно дилетантите и формациите с платформа, която е всичко друго, но не и политическа, печелят най-широка обществена симпатия. Ако се върна към пианистите в Дивия Див Запад, май излиза, че там, където няма високи критерии, и пъдарят става за цар, а телохранителят, по презумпция – за кмет.

Да, демокрацията крие риск от неустановена и неадекватна политическа обстановка и това си е в реда на нещата, щом заниманията с политика не изискват образователен ценз и опит, нито ограничават в методите на агитация. Ние искаме демокрация и сме готови да понесем негативите (ако използвам политическия жаргон). Искаме, обаче, и гражданско общество, а то не е самозараждащо се из недрата на народната душа. Гражданско общество се гради и то на всички равнища. Ако вчера са се появили личности като г-н Сакскобургготски, които са спечелили популярност чрез емоционално, а не рационално внушение и ако днес подобно политическо поведение, което гради комиксови образи на герои, се превръща в модел, който продуцира манифактурни единици, какво ще бъде утре? Можем ли да очакваме отговорно и активно гражданско общество, ако то е закърмено с послания за интелектуално затруднени?

Отговорността за формирането на гражданско общество в България лежи върху всички, които пряко или косвено са въвлечени в политическия живот. Тя се изразява в почтено отношение към избирателите от страна на партиите, които не би трябвало да си позволяват да предлагат определена личност без стабилна и разпознаваема политическа платформа зад нея, като разчитат единствено на атрактивността на своя кандидат и на псевдо-послания, лишени от смисъл, като „Да върнем България на българите” или „Ние сме обикновени хора”. Тези послания са безсмислени, защото са прекалено общи и неясни или се подразбират от само себе си.

Отговорността лежи, обаче, и върху тези, които играят ролята на медиатори в общуването между политиците и избирателите. Тяхна задача би трябвало да бъде разчитането на позициите и изказванията на политическите личности, които често са трудни за осмисляне, било поради прекалената употреба на шаблонни професионализми, зад които често не се крие кой знае какъв смисъл, било поради не достатъчно добри ораторски и езикови умения.

В това отношение една част от медиите са напълно абдикирали от своята позиция на коректив. "Коментарите" се състоят в дословно цитиране на изказвания, без по-нататъшна критическа оценка. Представянето на политическите участници следва вече установения от тях самите образ и, в крайна сметка, се затвърждава ореолът им на медийни герои, какъвто е случаят с настоящия кмет на София, г-н Борисов.

Показателни са т.нар. предизборни диспути в „Шоуто на Слави”, където сравняваният (пак в тази медия) със "супермен" господин имаше удоволствието да проведе дружески разговор с водещите, който рязко контрастираше с отношението към останалите отзовали се кандидати. Разбира се, забавно предаване не може да предложи политически диалог на нужното ниво. Въпреки това е учудващо как това шоу присвоява функции, които съвсем не са му присъщи и настойчиво се опитва да модулира обществено мнение, очевидно, без необходимата компетентност. И отново обира плодовете на присъщата ни снизходителност към дилетантите, които небрежно и с финес (макар и спорен) навлизат в сериозните и твърде сложни сфери от обществения живот като противостоят на неговата комплексност със своята печеливша стратегия за подмяна на дискурса.

Притеснително е не съществуването на подобни медийни формати, а активността на тяхното влияние върху формирането на общественото мнение, което отразява вълненията, манипулирани от самите политически фигури (а често ги и съпреживява) и така превръща гражданското общество в България във все по-далечен мираж, който се стопява със скоростта, с която националните паркове и резервати губят от територията си.

Лошото е, че огледалото често избирателно украсява събитията в положителни и негативни отсенки по твърде неясни критерии и създава образ, в който платформи, които категорично отказват да бъдат разпознати като политически, се поощряват поради своя популизъм. Това е от малкото опити за превод на събития и послания. Ако приемем, че стремежът е да се представят ситуациите по начин, по-лесен за възприемане от аудиторията, такава интерпретация е обезпокоителна. Тя говори за общество, което асимилира единствено бурлескни поведенчески модели, които съзнателно остават на твърде примитивно ниво на изразяване и не формулират позиция, различна от апатичния, но агресивен стремеж бъде отстранена политичността от политическия ни живот.

Ако пък приемем, че медиите се отговорни за формиране и информиране на гражданското съзнание, то този подход поставя въпроса: доколко има право една медия да се нарича обществена, ако не поема обществена отговорност?

Засега, преводът е грешен. И ако дилетантите-пианисти се радват на снизходителна протекция, то некомпетентните преводачи не се толерират.