Цецка Цачева предизвика уволнението ми!

gonete gi teq tapi lelki отговор Сигнализирай

тая ,,цецка,, кога ли друг път ше може да ..назна4ава и..уволнява..сега ти се е паднало....даваи...ЩОТО ВРЕМЕТО ТИ..ВИ........ИЗТИ4А....... отговор Сигнализирай

Благодаря за плюсовете, но два пъти повече за минусите. Това ми дава право на дуплика:))) Вие дами и господа с минусите вероятно не сте имали среща с българско посолство . Никога нищо не знаят и каквото и да помолиш не е тяхна работа. Това не е от днес, не е и от вчера. Вниманат единствено когато висш сановник от България мине през страната където са на служба. Пресен пример бяха нашите сестри в Либия. Поляците и още една държава бяха измъкнали своите нашите още не знаят. А знаят ли колко мъки отговор Сигнализирай

Казвам се Райна Манджукова, по баща Бурлакова. Родена съм през 1970 г. в българското бесарабско село Кайраклия в пределите на днешна Украйна. Да, аз съм една от онези 350 хиляди бесарабски българи, за които през 1989 годината, когато дойдох в България да уча тук не се знаеше почти нищо. Семейството ни е голямо 4 деца сме, три сестри и брат. От малки сме знаели, че сме българи. Без това да е било някакъв особен героизъм или напротив да е причина за някакви комплекси. Без никой от родителите ни да се бие в гърдите с това или да се срамува. Много просто и естествено. Като имената на родителите ми Димитър и Мария. Като аромата на току що извадения от пещта хляб. Като гладното мучене на кравата сутрин. Простичко и делнично, като задължителните Добро утро сутрин и Благодаря, когато ставаме от масата. Просто като живота. Говорили сме си онзи български език, смесица от архаични, донесени от предците ни предосвобожденски езикови норми, и нова руска лексика, отразяваща навлизането на техническия прогрес. Слушали сме старите песни и приказки... България прародината или старата родина е присъствала в това битово-делнично осъзнаване на идентичността съвсем косвено... в някое старо предание за преселването (но като нещо съвсем абстрактно), в намерената на тавана купчината стари списания Жената днес, останали от моминските години на майка ми, в изровената сред семейния архив сгъваема диплянка на Велико Търново... Такива неща... Отломъци от едно незапомнено минало или, както се оказа впоследствие, фрагменти от мозайката на едно предстоящо бъдеще. Това бъдеще днес вече настояще започна през 1988 г. когато аз, вече като студентка в първата експериментална група по български език в Държавния педагогически институт в гр.Измаил, за пръв път дойдох в България. С танцовия състав, в който играех народни танци. Бяхме в Провадия и Добрич (тогава все още Толбухин) само 8 дни, дори не стигнахме до София, но след като се върнах в Украйна, вече знаех, че мястото ми е тук, в България. Нямах идея, нито някаква строго дефинирана цел и стъпки, с които да я постигам просто знаех, че един ден аз ще живея в България. Това се случи по-скоро, отколкото очаквах. Още на следващата година продължих образованието си в Софийския университет, което, в известна степен, предопредели по-нататъшната съдба на цялото ни семейство. За сестрите ми вече изобщо не е стоял въпросът къде да кандидатстват и какво да правят с живота си след гимназията пътят бе ясен и единствен България. отговор Сигнализирай

Нито футболен отбор , нито държавна делегация им е позволено да излъчват негативни послания, защото тогава целта заради която са тръгнали е предварително компроментирана.Не от всяко ( па макар и хубаво) дърво става ***. та и не всеки може да решава проблеми, а още по малко да мисли държавнически. Затова отстраняването и е съвсем правилно. Тя естествено няма да го проомее.На оплювачите им е простено. родили са се да плюят, като друго не могат. отговор Сигнализирай