След месеци на блокада – как Ухан се връща към живота

На 24 март китайското правителство обяви, че след полунощ на 8 април, хората в Ухан вече ще могат да напускат града и провинцията Хубей, а транспортните връзки ще бъдат възстановени. След близо два месеца на изолация жителите на Ухан ще се върнат обратно към нормалния си начин на живот. Но как се чувстват онези, които стояха затворени прекалено дълго?

"Не е лесно да се върнеш от мъртвите"

Това са думите на 26-годишния учител Ву Уонг, който остава затворен в дома си в Ухан на 23-ти януари. Пред The Guardain той разказва какво е да си изолиран толкова дълго, а след това да се върнеш обратно към живота.

"Рано сутринта на 23-ти януари, когато започна блокадата на Ухан, животът тук се промени. Изтърпяхме епидемията заключени вкъщи, получавайки всякакви лоши новини. Изтърпяхме страха, притесненията и гнева. Преживявал съм бедствия и преди и си мислех, че съм емоционално подготвен. Но нищо не може да подготви един обикновен човек за това. През последните два месеца прекалено много ужасни неща се случиха...

Но сега нашето търпение се отплати. Малко по малко блокадата над Ухан се вдига. Но не е лесно да се върнем от мъртвите. Животът ни бе променен напълно. За да се върнем обратно към нормалното ще се изправим пред още повече препятствия.

За първи път напуснах дома си на 29 март. На улицата имаше малко хора, които вървяха или караха колело, отивайки на работа. От време на време минаваха и автобуси. Части от метрото също са отворени, но все още се движат прекалено малко влакове. Хората се оплакваха от проверките, през които трябва да преминеш, за да влезеш в него, но сега е просто фамилиарност.

Хората се опитваха да се измъкнат от домовете си по време на блокадата. Именно те не можеха да чакат повече и когато тя бе вдигната, излязоха навън. Един приятел направи десетки снимки на езерото. Други качиха снимки от офисите си и дори на доставките от "Старбъкс" и "Макдоналдс". Те са щастливи, че се връщат обратно към нормалното.

Но някои хора, като мен, са много объркани. След като стоях месеци у дома, свикнах да преподавам онлайн. Излизах изключително рядко, свикнах с тишината. Да стъпя отново навън, да видя града, който се връща към живота, да чуя шума - това ме кара да се чувствам странно. Такива са чувствата и на много мои приятели. Ние искаме да се върнем към нормалния живот, но от друга страна, всичко се случва толкова бързо.

Когато се прибирах към дома си, видях мъж, седнал на земята. Той не носеше маска. Припомних си сцените от началото на блокадата, когато хората колабираха на улиците. Не знам откъде придобих смелост, но отидох при мъжа, дадох му допълнителната маска, която носех и го попитах дали е добре. Оказа се, че не е болен, а туко що е скъсал с приятелката си. Очевидно разбитото сърце го е ударило по-силно от изолацията."

"Бяхме затворени прекалено дълго"

43 дни Джио Джинг също е затворена в дома си в Ухан. 29-годишното момиче е активист за правата на жените в Китай. Джио също разказва за блокадата и живота след нея.

"За последно напуснах дома си на 26-ти март. Изминаха 43 дни. На 30-ти март доброволец в моя блок каза, че е разговарял с охраната и онези, които имат "зелен здравен код", могат да излязат и да си купят провизии. Бях толкова развълнувана, че избухнах в сълзи. Бързо се регистрирах за "зелен здравен код" и се приготвих да изляза на следващия ден.

На 31-март в 11:35 часа излязох навън. Нямах специални планове, исках просто да видя града със собствените си очи. Много магазини все още не са отворили. Понеже можех да остана навън само два часа, бях развълнувана и правех само размазани снимки. Минах покрай магазин, в който правят типични ухански закуски и купих 10 кюфтета за по-малко от 3 долара.

Някой веднъж ме попита: "Кое е първото нещо, което ще направите след блокирането?" Отговорих: "Ще се разходя край реката и ще креща." И така - на този ден се насочих към реката. Там имаше повече хора - родители с деца, двойки, рибари. Намерих си пейка, седнах и изядох пет от кюфтенцата на един дъх. След това се приближих към реката, изчаках малко и накрая изкрещях "Аааааааа!". Още двама души се присъединиха към мен. Един от тях извика три пъти. Всички бяхме затворени прекалено дълго. Задушавахме се. Извиках още няколко пъти - почувствах се заредена с енергия.

Двата часа минаха бързо. Но това е малка крачка - пътят ще е дълъг, за да върнем града обратно към живота.