Малката България: На хиляди километри от вкъщи, където пак си у дома

Малката България извън пределите на родината. Това са бесарабските села в Южна Украйна, населени предимно с наши сънародници, където вече 200 години се пази българският дух и език.

Масовото заселване на българи между реките Днестър, Пруст и Дунав започва през Руско-турската война от 1806-1812 година, след като тази територия става част от Руската империя. Преселват се български фамилии от Елховско, Ямболско, Пловдивско, Силистренско, Габровско.

Забравено от Бога място. Така изглежда тяхната България там. За нашата... говорят с умиление. Наричат я "България"-та - единствена-та, бащина-та, далечна-та. Тяхното някогашно вкъщи, в което копнеят да се върнат с цялото си сърце.

Днес селата тънат в бедност. В района на село Задунаевка живеят в нищета, липсва инфраструктура, а пътят до селото минава направо през полето. Къщите са със сини прозорци – за да не пожълтяват, както обясняват местните, орнаментите по фасадите на сградите. Забравено от Бога място. Сякаш някой е откъснал парченце от някое прашно село в Родопите и го е занесъл там, за да трупа още повече прах по перваза на паметта, да е още по-изоставено, още по-забутано, още по... забравено.

Там, обаче, има българи, които помнят. Има българи, които продължават да говорят "езика свещен на своите деди". Милеят за родината си и тачат нейните герои. Защото са истински българи, макар и далеч.

Най-възрастният човек в Задунаевка – Генадий Владимирович Коев е на 93 години. Мъжът споделя, че земята там е свещена – по нея има следи от стъпките на Христо Ботев. В селото, където за кратко е учител поетът-революционер, е изграден и негов паметник, пишат от БТА.

В местното училище има 116 деца от 1 до 11 клас, първолачетата тази година са 14. Малките ученици учат български език по един час седмично. Българският дух е жив, макар че часовете по български са малко. Обучението си по родния език допълват с уроци в неделното училище и разговори у дома.

"Гордеем се, че 200 години сме запазили българщината тук, защото живяхме консервирани в селата", коментира Петър Добрев, кмет на близкото село Бабата.

Той обаче се притеснява как ще се съхрани българското занапред, защото, по думите му, в градовете всичко се размива. Затова сънародниците ни искат да бъде отворено българско училище в Одеса. Имат нужда от учебници и помагала по български език, литература и история.

"Дор език живее, народ не умира“

Сънародниците ни се оплакват и от бавните процедури за получаване на българско гражданство, защото много от тях искат да дойдат да живеят в родината. Един от пътищата към отечеството минава през образованието. Всяка година стотици бесарабски българчета стават студенти в български университети, за да придобият европейска диплома, както някога през Възраждането будни българи от поробените земи са идвали да учат в Бесарабия.

В началото на XIX век българските заселници в Бесарабия имат статут на колонисти, получават земя, освободени са от данъци, поради което бързо се замогват в стопанско отношение. Строят църкви, създават училища, издават български книги, вестници и списания. Затова не е чудно, че първата българска гимназия се основава именно в Болград, наричан Българският град. Още тогава българите са знаели, че само образованието може да осигури просперитет.

В Болградската гимназия се възпитават и израстват редица изтъкнати дейци на Възрожденската епоха и строители на съвременна България.

Бесарабските българи са помогнали и за освобождаването на своята поробена родина по време на Османската империя. В борбата са се включили много от нашите сънародници в Южна Украйна.

В Болград е издигнат Паметник на опълченците - участници в Руско-турската освободителна война, който местните наричат Малката Шипка. На плочите на паметника са изписани имената на опълченците от бесарабските села, като списъкът още се допълва. На това място местните българи честват националния празник - 3 март и празника на буквите - 24 май.

Бесарабските българи още тачат своите герои и пазят традициите и обичаите си, както са го правили през последните 200 години. Езикът живее, а с него живее и паметта, живее онзи пламък в гърдите. Живее онова усещане за вкъщи, което свива корема ти на топка и кара една огромна буца тъга и носталгия да заседне в гърлото всеки път, щом чуеш: "Я кажи ми, облаче ле бяло".

Малката България и Голямата България. Между двете има хиляди километри. Има и хиляди туптящи сърца и една неугасваща любов, за която разстоянието е просто цифра.