Да влезеш в обувките на незрящите. Такса няма, предизвикайте се!

На какво мирише София? Как звучи? Кое къде е? Каква е историята на пространството, в което се разхождаме и върху което стъпваме?

Със завързани очи външното става вътрешно, а предизвикателството е наистина голямо.

Градът, улиците, по които минаваме всеки имат и друго измерение, когато разчиташ на белия бастун или на куче водач.

Колко пъти на ден прескачате неравности, заобикаляте "скачащи" плочки, преминавате на другия тротоар, защото ненадейно пред вас се оказва паркирана кола, колчета, пресичате на пешеходна пътека, чакате "зелено" на светофара. И всичко това правите механично, без да се замисляте дори, разчитате на очите си.

А ако не виждате, зрението ви е напълно или частично нарушено? Можете ли да влезете в обувките на незрящите?

Предизвикайте се! Това ще ви предложат Анита и Ралица от фондация "Сенегрия". Двете имат една съдба. Зрението им е буквално изгорено от голяма доза кислород в кувьоза още първите дни след раждането им. Само че това не им е попречило нито да завършат университет, нито да работят. Те не се оплакват, не се самосъжаляват.

Напротив – те ще ви предложат нещо, която ще ви промени.  Ще ви разходят със завързани очи, ще ви покажат забележителностите на София от една нова гледна точка. Стига разбира се да сте готови да се поставите на тяхно място. Двете са екскурзоводите на тактилния тур SightFeeling.

Такса за него няма, ако някой иска може да направи дарение на фондацията.

Сборният пункт е пред Музея за история на София – бившата Централна баня всеки четвъртък от 18:30 часа и събота по обед от 13:00 часа.

Ако човек за малко изгуби възможността да вижда, изостря другите си сетива. В случая е важно и доверието, защото групата се синхронизира, движи се в индианска нишка, сплотява се.

Анита и Ралица ще ви водят със сигурни стъпки, дори ще се изненадате колко бързо вървят.

Те са уверени в себе си, а вие ще трябва да разчитате на тях. Ще ви е страх, ще се чувстване изгубени, объркани, паникьосани. Ще искате очите ви да не са завързани.

Ще се бутнете я в колчетата на тротоара, я в някоя стена, може дари да се сблъскате с изнервен пешеходец, който да кресне " "Гледай къде вървиш!". Ако забележи, че сте в група с незрящи може и да се смути и да извини, но може и да изсумти сърдито.

"Трудно е да се ходи по толкова разбити тротоари, а като вали дъжд и има локви, какво става?", питам Рали. Тя ми отговаря  шеговито: "Като минеш през една - две и после няма значение".

След няколко пресечки си давам сметка, че Анита и Ралица са герои. Рали разчита само на белия бастун, а Ани има своите очи на четири лапи – кучето водач Лъки.

Предлагат ми си купим кафе. Водят ме до закусвалня, откъдето те двете често си пазаруват. Казват ми, че кафето е 50 стотинки. Бъркам в портфейла, нямам стотинки. Вадя банкнота. Само че не знам дали са 5, 10 или 20 лева. Разчитам да честността на продавачката. Връща ми ресто, дава ми кафето в ръка, захарче. И какво да правя с пакетчето от него, не знам къде е кошчето за боклук, не го виждам. Ами слагам си боклука в джоба.

"Вечер като се прибера изхвърлям един куп неща", признава си Ралица.

Моята разходка свършва. Отвързвам си очите. Светът отново става цветен, но вече знам, че той може и да е различен.

Предизвикайте се!