Альоша, не ти казвам сбогом, убиецо! Ще се видим в музея

В една съботна сутрин валеше мокър сняг и имаше смразяващ вятър. Изкачвах се по стотици стъпала по горист хълм във втория по големина град в България Пловдив. На върха се извисяваше статуя, висока десет метра, на съветски войник, наречен Альоша, по името на неговия сибирски прототип.

Доминиращ и войнствен, той бди над града, горд, че го е "освободил“ след Втората световна война. Върху гранитната основа барелефи изобразяват български жени и деца, поднасящи гроздове и питки на героичните войници от Червената армия. Паметникът рискува скоро да бъде демонтиран. И предизвиква голямо вълнение в Пловдив и цялата страна. Тук разглеждането на миналото обуславя бъдещето.

Ръцете ми не са измръзнали случайно.

Алфонс дьо Ламартин, който остана там, го разбра: Във Пловдив времето е спряло. Но ако този град е в центъра на разговорите в цялата страна, това не е заради красотата му.

Альоша. Чух това руско име още на първата си вечер в български винен бар. В столицата току-що демонтираха паметника на Съветската армия. Но най-известният, най-символичният паметник в България е Альоша в Пловдив.
Проевропейските власти в града току-що бяха обявили намерението си да организират местен референдум, за да се отърват от този символ на съветската окупация, която хвърли България в десетилетия на безмилостна диктатура.

Не закъсняха и реакциите на привържениците на Русия, които представляват между 30 и 60% от българското население (невъзможно е да има точни цифри, защото в България русофилството изглежда атмосферно).
Три дни преди моето посещение в Пловдив е била организирана демонстрация срещу демонтажа. Информацията достигна даже и до Думата, долната камара в парламента на Русия.

Миналата седмица евродепутати от България изразиха "изключителното си раздразнение от това провокативно и цинично предложение“, акт на характеризираща се с "русофобия“. Те призовават "братския народ“ да не се поддава на културната война, водена от НАТО срещу тяхната обща памет.

Реакциите на българите също ми се струват контрастни. Възрастна пловдивчанка ми обяснява, че е против убийството на Альоша: "Не трябва да пипаме миналото. Освен това паметникът "служи като ориентир“ в града".

Това обаче не точно така. Когато задавам въпроса на известна общественичка в Пловдив, тя въздъхва: "Това е Стокхолмски синдром - знаем, че Червената армия е убила тридесет хиляди души след нахлуването в България. Трудно е да се повярва, че хората искат да празнуват тази памет.“ 

Сегашната подкрепа на част от населението за комунистическия режим, подчинен на Москва, е тревожна. Тоталитарното мислене влива ефектите си десетилетия след изчезването си. Силата му на инерция, дори на прераждане, е необикновена. И международният путинизъм се възползва напълно от това днес. Несъмнено е така, защото е заобиколил съвестта в една история, способна да замени реалността с вълнуваща измислица.

Миналото не е минало, както за индивида, така и за общността. То е там, в съвестта ни, дори и да не му обръщаме много внимание, се връща, за да се намеси в делати ни. Така българите, изправени пред комунистическото минало, залагат своето настояще – и най-вече бъдещето си. Ето защо на този плашещ войник, с толкова красиво име, не казвам нито "Радвам се да се запознаем, другарю“, нито "Сбогом, убиецо“. Само прошепвам: "До скоро. Ще се видим в музея".

Автор: Мишел Елчанинов. Статията е писана за френското издание за Philosophie magazine. Превод и редакция: Plovdiv24.bg, със съкращения