Украинци с пожелания за рождения ден на Путин: Надяваме се скоро да пукне

Семействата стояха пред руините на пететажна жилищна сграда и наблюдаваха как спасители разчистват останките от домовете им. Някои бяха загърнати в одеяла, вторачени в спасителната операция и чакайки да видят кой ще бъде изваден следващ изпод развалините. Сред жертвите имаше пет деца, три от които са едва на една годинка. Те бяха сред най-малко 20-те загинали при удар на руска крилата ракета по пететажна жилищна сграда в Прилуки - част от масиран залп, поразил градове в цяла Украйна през нощта на 7 октомври. Дата, която съвпада и с рождения ден на руския президент Владимир Путин.

"Като християнин не можеш да пожелаеш смърт на никого", казва пред Kyiv Independent Олга, 41-годишна жителка на Прилуки, пожелала фамилията ѝ да не бъде споменавана. "Но ми се иска той да може да почувства дори и най-малката частица от това, което изпитват нашите хора и децата ни. Искам той да го почувства, както и хората около него да усетят това, което изпитват децата ни. Нека усети какво изпитва всеки човек и всяко дете в страната ни."

Други не сдържат гнева си.

"Надявам се скоро да пукне", казва 75-годишният Володимир Ивашченко.

Докато спасителната операция продължава, хората тичат между сградите заедно със свои близки и съседи, закриват счупените прозорци и се опитват да спасят каквото могат от повредените апартаменти. Грохотът на багери изпълва двора, докато спасителните екипи повдигат бетонни плочи от местата, където само преди часове е имало апартаменти. Спасители, стъпили върху откритите етажи, хвърлят по-малки отломки долу, премахвайки разрушените стени, мебелите и останките от живота, кипял някога вътре.

Този квартал почти не се различава от безброй други жилищни райони в Украйна. Жилищни блокове обграждат вътрешни дворове и детски площадки. По съседните улици са разположени магазини за хранителни стоки и малки търговски обекти. От другата страна на пътя се намира Центърът за детско и младежко творчество - една от най-старите институции в града, където поколения деца са ходили да пеят, танцуват, спортуват и да се подготвят за училище.

Сега кварталът е потънал в прах.

Иващенко се е събудил около 6 сутринта. Преди експлозиите първото нещо, което е забелязал, е бил някакъв шум отвън, наподобяващ бръмчене.

"Казах на жена си: "Може би вятърът се е усилил", спомня си той, ала след това започнали експлозиите. "Прозорците се отвориха рязко и цялата къща се разтърси. Разтърси се много силно."

Той си спомня няколко експлозии една след друга и оглушителен звук над главата си, който го накарал да си помисли, че самолет прелита над покрива му. Часове по-късно ръцете и краката му все още треперят.

"Толкова съжалявам за тези невинни хора, особено за малките деца", казва той. "Едно съвсем малко дете, на една годинка. Млада майка, пред която е бил целият живот."

На 75 години Иващенко казва, че вече е имал възможността да изживее дълъг живот. Загиналите в сградата деца - не

"21-ви век е. Наистина ли няма кой да спре този клоун - или както и да искате да го наречете?", пита той. "Колко още смърт може да има? Колко още разрушения?"

За Олга гледката на разрушената сграда е неразривно свързана с децата, които изпълваха дворовете наоколо.

"В нашия двор всъщност има толкова много деца", казва тя.

В сутринта на атаката Олга и семейството ѝ са спели. Децата ѝ били в една стая, тя - в друга, а съпругът ѝ спял в хола. След първата експлозия те се втурнали към коридора и потърсили убежище между две стени. Последвала втора експлозия, а няколко минути по-късно - и трета. Когато най-накрая излезли навън, видели, че съседната сграда - където 7-годишният ѝ син редовно си играел с други деца - е частично разрушена.

Взривната вълна избила всички прозорци на апартамента на Олга, гледащи към вътрешния двор. Съпругът ѝ бил в хола, когато балконската врата била отнесена от взрива и хвърлена към него, но той се разминал без сериозни наранявания.

"Всичко може да се поправи", казва тя за щетите по дома им. "Но не можеш да върнеш живота на хората, които са живели там."

69-годишната Тетяна Пинчук живее в квартала от 1974 г. Рано сутринта тя извела кучето си на разходка и се прибрала у дома да си почине, когато започнали експлозиите.

"Имаше няколко експлозии. Бам, бам, бам", разказва тя. Всички прозорци в апартамента ѝ били избити. "Всичките, буквално всеки един от тях."

Повредени били и вратите вътре в апартамента, включително тези, водещи към кухнята и спалнята. Пинчук не е пострадала, но часове по-късно кучето ѝ все още е ужасено. Гледайки разрушенията наоколо, тя постоянно се връща към един и същ въпрос:

"Просто не мога да разбера защо трябва да се бомбардират обикновени хора. Защо?" 

Това не е първият път, в който тя става свидетел как удари повреждат нейната част на Прилуки. Тя си спомня предишни атаки близо до местния магазин за стоки за дома "Епицентър", офиса на куриерската фирма "Нова Поща" и на други места в района.

"Но нито една от предишните атаки не беше като тази от тази сутрин", казва тя.

Когато я питат какво би пожелала за рождения ден на Путин, Пинчук не се колебае.

"Пожелавам цялото му семейство да умре."

По-рано по време на войната, казва тя, се е противопоставяла на ударите по домове в Русия, защото е смятала, че обикновените хора не трябва да носят отговорност за действията на своето правителство.

"Мислех, че трябва да се удря само това, което е необходимо, защото съжалявах обикновените хора", казва тя. "Сега вече не ги съжалявам."

Прилуки, подобно на много градове в Украйна, се е превърнал в дом за семейства, разселени от районите близо до фронтовата линия. Пинчук разказва, че някои от тези семейства имат деца, които са си играли в същите тези дворове, след като вече веднъж са избягали от войната.

"Не съм родена тук, но го смятам за свой роден град", казва тя. "Затова боли толкова много."

Петдесет и осем годишната Людмила се е готвила за работа около 6:30 сутринта, когато е чула експлозиите. Майка ѝ живее точно срещу нея и Людмила веднага започва да ѝ звъни, преди да се свърже със съпруга си, който работи в Киев.

"Убиха бившата ми съученичка, дъщеря ѝ и детето на дъщеря ѝ",  казва Людмила. Тя се опитва да разкаже за някои от другите загинали, които е познавала, но думите не излизат. Вместо това поглежда назад към разрушената сграда. "Да виждаш телата, особено телата на деца", въздъхва тя. "Това е много тежко."