Бойко Пенчев: Сегашната матура е жалка работа

МОН направи промени в учебните програми, които са най-чувствителни в преподаването на литература. За измененията Dnes.bg започна дискусия с различни преподаватели. Днес на въпросите ни отговаря доц. Бойко Пенчев, декан на Факултета по славянски филологии в СУ, поет и преводач.

- МОН свали „Под игото“ от десети в девети клас, с което силно намали изучаването на западноевропейската литература. По този повод Вие написахте в блога си „Като не можем да преместим Паметника, да преместим Вазов“. Има ли реален смисъл от тази промяна и до какво последици ще доведе тя?

- По-точно е да кажем, че МОН публикува за обществено обсъждане предложения за промени в учебните програми, срокът за изразяване на становища отдавна изтече, но решение все още няма. Силно се надявам, че ще бъде проявен разум и поне най-непремислените промени, като „свалянето на Вазов“, няма да бъдат приети. Аз самият изпратих становище до МОН в уречения срок, позволих си  и публично да заявя позицията си. Действително темата за учебниците и учебните програми периодично привлича вниманието, от време на време пламва нещо като дискусия какво се учи и какво трябва да се учи по предмети като „История и цивилизации“ или „Български език и литература“, или пък дали авторите в програмата са най-подходящите и т.н. Разбирам желанието на новото ръководство на МОН да отговори на обществените очаквания, като направи нещо. От друга страна обаче истинска промяна не може да се направи, ако не знаеш какво точно искаш. И ни се казва „Сега нямаме време за по-сериозни промени, затова само ще оптимизираме старите програми“. Само че предложените оптимизации, поне по отношение на литературата в първата гимназиална степен, въобще не са съобразени със структурата и философията на учебната програма в нейната цялост и всъщност още повече развалят нещата. Конкретно за Вазов – „свалянето“ му в 9 клас е не просто ненужно, а вредно, защото един път води до редуциране на други автори и произведения (от западноевропейската литература) и втори път защото откъсва Вазов от естествения му контекст – българската литература след Освобождението, на която мястото й е в 10 клас.
 

-Всеки опит на МОН за промени в програмите се превръща във фарс. Какво трябва да се промени в изучаването на литература в училище, за да не бъде маргинализирана тя в съзнанието на учениците? Нужна ли е изцяло нова концепция за това, как да се изучава българската литература?

-Ако ще се прави нещо ново, то трябва да се предложи изцяло нова концепция, която да включва не просто разпределение на материала по години, но и формата на оценяване на наученото. Имам предвид националното външно оценяване след 10 и след 12 клас, т.е. т.нар. „матури“. А преди всичко това трябва да се изясни за какво точно ни е литературата, какъв е смисълът тя да се изучава в училище. Защото ако зададете този въпрос на 10 души, ще получите 10 различни отговора. Трябва да се стигне до някакъв консенсус между експертните общности и по-широката публика какво искаме от литературата и чак тогава да се премине към техническите неща – кои автори и произведения, в кои класове и т.н.

-   Необходимо ли е тематичното изучаване в 11-ти и 12-ти клас, или това внася допълнително объркване след хронологичния принцип?

-Голямото нововъведение в сега действащите учебни планове е именно това преминаване към тематичен, вместо хронологичен принцип в 11 и 12 клас. По този начин литературата вече се разглежда не като все пак отражение на историята, а като интерпретация на важни екзистенциални теми, които евентуално ще бъдат по-близки и разбираеми за учениците. Това позволява и привличане на други, неупоменати изрично в програмата текстове от страна на учителя. Например в раздела „Любовта“ освен трите стихотворения на Димчо Дебелянов, Христо Фотев и Петя Дубарова мога да бъдат привлечени и други автори, включително съвременни. Т.е. тук художественият текст е просто един от възможните пътища към темата. Като цяло този подход ми се струва
много добър.

Не съм сигурен обаче дали не беше по-подходящо този подход да се приложи в по-ниските класове, а за втората гимназиална степен да остане по-традиционният литературно-исторически подход, който всъщност изисква много повече усилия, за да се вникне в начина на мислене на отдалечени културни епохи. За мен по-логично е тематичният подход, който предполага много повече свобода и лично ангажиране, да е в 8 – 10 клас, когато е важно да се създаде любопитство, желание за четене у децата, доколкото това е възможно. А после вече, когато имат много повече натрупвания и като житейски опит, и като прочетени произведения, да се занимават с епохи, етапи, литературна история и т.н.

Сега имаме парадокс: учениците в 8 клас трябва да им обясним какво  представлява античната трагедия, какво е ренесансов хуманизъм и за какво се бори Хамлет – нещо значително по-трудно, отколкото да разгледаме как е представено формирането на национално самосъзнание в „Железният светилник“, което е първият урок в програмата за 11 клас. Има и друг момент. Сега матурата в 12 клас се прави върху 27 произведения – задължителните заглавия от програмата за 11 и 12 клас. Това е жалка работа. Сегашният зрелостен изпит по БЕЛ просто няма върху какво да стъпи, така че не съм сигурен доколко резултатите отразяват реално знанията на учениците. Освен всичко друго след 2 години въпросите в матурата ще започнат да се повтарят. Затова казвам, че цели на обучението, учебна програма и формат на зрелостния изпит трябва да са съгласувани от самото начало.

-С какви нагласи и знания идват при Вас студентите? Има ли празноти или объркване на епохи от начина, по който литературата им е поднасяна в училище?

-Забелязвам, че имат големи празноти по отношение на новата българска история, това ги затруднява в конструирането на контексти на литературата от ХХ в. Освен това дори четящите млади хора имат силно фрагментаризирана обща култура – един е чел едно, друг
друго. Това не е непременно лошо, но в един момент просто изчезва споделеният общ език за символните пластове, които ни правят нация.

-Отиват ли си четящите поколения, или четенето се променя, и как преподаването на литература трябва да отговори на това?

- Въпросът е много труден и може би заслужава отделно интервю или статия, или дискусия… Първо, сега четенето не е онзи почти единствен канал за комуникация със света отвъд нас, както беше за моето поколение и по-възрастните. При днешните млади четенето е по-скоро някакъв допълнителен, малко екзотичен тип преживяване. Вживяването е в игри и клипове, а не в светове, създадени с думи. Съответно изразяването става по-бедно, емотиконите заменят вербалното общуване. НА въпроса може ли това да се промени или поне компенсира, често се отговаря песимистично. Аз все пак си мисля, че надежда има. Дълбочината и сложността трябва да станат мода, поне частично. И вярвам че това може да стане, защото хората изначално не искат да бъдат еднакви. Надявам се в един момент да започне движение на бягство от виртуалните стада, в които днес сме потопени. Литературата може да помогне, но тук вече ролята на учителя е огромна. Любов и отдаденост, това е най-важното, защото младите хора усещат кога нещо се прави само заради заплатата.

-Има ли според Вас достатъчно преподаватели, които да могат да се справят с новата си роля в преподаването на литература?

-Обнадежден съм, защото виждам как най-добрите ни студенти бързат да станат учители, при това с желание и страст. Не ги интересува толкова дори академичната кариера, искат в училище.

-Трябва ли да настъпят някакви промени в приема в СУ, има ли матурата нужните качества да отсява в достатъчна степен кандидатите?

- За отсяване има смисъл да говорим, ако има достатъчно желаещи. Политиката на държавата е такава, че стимулира висок брой студенти, което прави отсяването ненужно, поне за 90% от специалностите. А задачата на матурата въобще не е да отсява най-добрите, а да даде общата картина и евентуално да постави някакъв праг от знания и умения, под който не може да се падне. При нас в Софийския университет не е проблем да се направят по-прецизни и адекватни приемни изпити. В момента обаче системата е такава, че от това няма нужда.