Оцеляла от Нагасаки: Човечеството не е научило урока от атомната бомба

"Добър следобед, на 84 години съм и целият ми живот е белязан от бомбата".

Митое Мацумото е на три години и четири месеца на 9 август 1945 г., когато в 11:02 сутринта над Нагасаки избухна втората атомна бомба, хвърлена от Съединените щати срещу Япония в края на Втората световна война. Става дума за плутониева бомба, по-мощна от урановата, която три дни по-рано е избухнала над Хирошима. Нагасаки не беше целта, нито кварталът, върху който е хвърлена бомбата. Но пилотът на бомбардировача B-29 Bockscar видя пролука в облаците и реши да пусне бомбата, чието кодово име беше Fat Man, срещу долината Ураками, където живееше значителна християнска общност, на около четири километра северно от центъра на града, пише испанският El Pais.

Мацумото - една дребна, винаги усмихната жена, която говори много бавно с тон, който излъчва едновременно мир и сигурнос - има само фрагментарни спомени от онзи ден, предимно под формата на усещания, страхът, яркостта, но е била напълно наясно, че този взрив е бил различен от всяко друго бомбардиране. Фактът, че е хибакуша, оцеляла от бомбата, е бил постоянно присъстващ в живота ѝ. Много свидетели решиха да не разказват историята си, защото доста от тях бяха маргинализирани, особено жените, което е белег, който засяга дори техните потомци.

"Те останаха затворени цял живот в последиците от бомбата", написа историчката Сюзън Саутхард в своята авторитетна книга за бомбардировката, Нагасаки.

Двадесет години след взрива великият аржентински писател и журналист Томас Елой Мартинес посети Хирошима и Нагасаки, за да направи репортаж, и още тогава написа: „Всички оцелели от бомбата знаят, че някаква мрачна частица от тяхното човешко състояние им беше отнета онзи летен ден, преди 20 години: малко по малко те осъзнаваха, че са обречени на изолация и бедност. Започнаха да бъдат гледани с подозрение от хората, в които се влюбваха, да бъдат третирани като болни и като родители на слаби деца“.

Мацумото обяснява, че тя никога не е претърпявала подобна дискриминация, защото в района, в който живееше, "всички бяха оцелели". 

Интервюто се провежда в Музея на атомната бомба в Нагасаки по време на пътуване, организирано и финансирано от правителството на Япония. На входа на музея, който посещават деца от цялата страна по време на училищни екскурзии, е изложена медалята от Нобеловата награда за мир, която през 2024 г. получи Nihon Hidankyo, организация, създадена през 1956 г. от хибакуша – оцелелите от единствените два града, претърпели ядрена атака. Преди разговора Мацумото иска да разкаже своята история чрез презентация в PowerPoint.

Омъжена за друг оцелял и без деца, тя винаги е смятала, че трябва да свидетелства и да предаде своята история. Сега е напълно наясно, че свидетелите стават все по-малко и че освен това те са били много малки, когато са се случили експлозиите, които са отнели живота на 140 000 души в Хирошима и на 74 000 в Нагасаки. Въпреки че според преброяване, публикувано от Министерството на здравеопазването, труда и социалните грижи на Япония, все още са живи 91 105 хибакуша, средната възраст е 86 години.

"Тогава бях на три години и почти не си спомням", започва разказа си тя. "В семейството ни бяхме пет души: родителите ми, баба ми, леля ми – по-голямата сестра на майка ми – и аз. Баща ми работеше във фабриката за оръжие на "Мицубиши". Но в началото на август неговият отдел беше бомбардиран. И той остана у дома. Баща ми беше на 43 години, майка ми – на 23, баба ми по майчина линия – на 64 години, а леля ми Шименко – на 22 години. Къщата ни се намираше близо до гарата в Нагасаки. Затова се страхувахме, че ще ни бомбардират. И се преместихме в една малка къща в селскостопанска зона."

На онзи 9 август те тръгнаха рано към новия си дом,

като се отбиха да посетят леля ми в болницата, където тя работеше като медицинска сестра. Тя им каза да бъдат внимателни, защото никога не се знае какво може да се случи: това бяха мрачни дни, през които японското население живееше под постоянната заплаха от американските бомбардировки.

"Това бяха последните ѝ думи, които чухме."

Никога не намериха тялото ѝ, което сигурно беше напълно превърнато в пепел от експлозията, и погребаха в семейния гроб кутия за обяд и изгоряла коса, за които дори не бяха сигурни, че са ѝ принадлежали.

Ето как си спомня момента на взрива:

"Току-що бяхме пристигнали в квартала ни, когато падна бомбата. Спомням си, че в този момент се появи гигантска светлинна експлозия, сякаш стотици светкавици се бяха задействали едновременно. Майка ми ме хвана и побягна към най-близката къща. Прегърната от нея, се чудех какво се случва. Баща ми работеше в градината и беше отхвърлен от взривната вълна; но за щастие нищо не му се случи. Открихме също, че баба ми беше още жива, защото един насип я беше предпазил от взривната вълна. В този момент изпитах голяма радост, но нямам никакви щастливи спомени от останалата част от детството си. Чувствата ми, емоциите ми се съсредоточаваха върху страха от войната".

Те винаги са били наясно, че е избухнала бомба, много по-мощна от онези, които преди това бяха ударили града, особено фабриките на "Мицубиши", но не знаеха какво е ядрена бомба.

"Не знаехме нищо за това, което се беше случило в Хирошима", обяснява тя. "Докато един японски риболовен кораб, "Дайго Фукурю Мару", не беше погрешно засегнат през 1954 г. от ядрено изпитание в Тихия океан, никой не ни говореше за последиците от атомната бомба и радиацията. Леля ми почина няколко месеца след взрива: ние видяхме как здравето ѝ се влошаваше и свързахме това с бомбата, но нямахме никаква информация".

Докато има сили, намерението ѝ е да продължава да разказва историята си, но тя знае, че наближава краят на епохата на свидетелите, оцелели от ужасите на Втората световна война.