Върнете се в началото на 2022 г., преди повече от две години. Нахлуването на Владимир Путин в Украйна беше такъв шок, такова прекъсване на десетилетния политически консенсус, че беше третирано като акт на агресия, който нито за миг не можеше да бъде приет или омаловажен, а само спешно отблъснат. Осъждането, оплакването и обещанията за подкрепа, както за военните усилия на Украйна, така и за разселените хора, означаваха едно и също - това беше отклонение, което нямаше да бъде допуснато.

Но то премина. Оттогава Русия понесе тежки загуби, а войната сега се определя като "блато" за Путин, но тя премина. Подкрепата на САЩ за въоръжаване на Киев намалява, а значителен пакет от помощи вече месеци наред е блокиран от партийни злонамерености в Камарата на представителите. Също толкова поразително е как инвазията се превърна от водеща новина и политика в поредния елемент, който се бори за внимание, съчувствие и възмущение. Една неприлична баналност на войната е, че ако тя продължи достатъчно дълго, животът ще се пренареди около нея.

А сега си представете акт на агресия, който не е бил осъден по такъв всеобщ и категоричен начин, не са били обещани големи пакети с помощи и не е била оказана подкрепа на бежанците. Всъщност представете си такъв, при който помощта и военната подкрепа се предоставя, но на страната, която убива цивилни и нахлува на тяхна територия. Колко по-трудно е тогава да се поддържа това чувство на неотложност и възмущение? Да го поддържаш в заглавията на вестниците? Да се поддържа натискът върху политиците? Да го поддържате живо дори в сърцето си? Изминаха почти шест месеца, откакто Израел започна нападението си в Газа. Но дори когато образите на мъртви деца, затрупани в развалини, отстъпват място на тези на мъртви деца, измършавели от глад, има едно безспорно усещане за угасване.

Някои от тези избледнявания са умишлени. Защо въпрос, който повдига неудобни въпроси за политиците, да бъде държан в центъра на вниманието от същите тези политици, които или подкрепят действията на Израел, или се бавят с осъждането им. Резултатът е не само избягване, но и размиване. Мащабът на кризата в Газа не ни е представен от трибуната на президента на САЩ или неговите говорители, представители, които (все още с тревога) говорят за руските военни престъпления и как те не трябва да бъдат толерирани или нормализирани.

Част от това избледняване е по замисъл. Защо въпрос, който повдига неудобни въпроси за политиците, да бъде държан в центъра на вниманието от същите тези политици, които или са подкрепяли действията на Израел, или са се бавили с осъждането им.Резултатът е не само избягване, но и размиване. Мащабът на кризата в Газа не ни е представен от трибуната на президента на САЩ или неговите говорители, представители, които (все още с изненада) говорят за руските военни престъпления и как те не трябва да бъдат толерирани или нормализирани. На първата годишнина от нахлуването в Украйна държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен се обърна към Съвета за сигурност на ООН и заяви:"Ден след ден на руските зверства е лесно да се свикне с ужаса, да загубим способността си да изпитваме шок и възмущение. Но никога не можем да позволим престъпленията, които Русия извършва, да се превърнат в наше ново нормално състояние. Буча не е нормално. Мариупол не е нормален. Ирпин не е нормален. Бомбардирането на училища, болници и жилищни сгради до основи не е нормално".

И случващото се в Газа не е нормално, но няма да чуете Блинкен да ви моли да не се обезчувствявате към него. Вместо това ще чуете от правозащитни организации, експерти, репортери и хуманитарни работници, които предупреждават, че това, което е равносилно на "пълно унищожение", е не само изключително, но и неописуемо. Но техните колективни усилия, колкото и да са възхитителни и надеждни, попадат в задънена улица, когато стигнат до силите, които могат да направят нещо по въпроса.

Така че фактът, че нападението срещу Газа е довело до "най-голямата група педиатрични ампутации в историята" или че ако нещата останат такива, каквито са, Газа ще изпита "най-силния глад след Втората световна война", няма да бъде взет под внимание от поддръжниците и поръчителите - както практически, така и морални - на израелската офанзива, освен все по-фалшивите искания израелското правителство да се държи по-разумно.

Това премълчаване също така задушава и затруднява работата на онези представители на широката общественост, които от месеци насам чрез протести и кампании се опитват да поддържат тази гласност колкото се може по-висока; просто да заявят, че това не е нормално. Но тяхното послание не само се игнорира, но и активно се потиска чрез опити за пълна забрана на протеста или чрез непрестанно внушаване, че става дума за нещо друго - за всичко друго, а не за гняв и тревога за съдбата на хората в Газа. Почти зловещият резултат е, че докато стотици хиляди хора всяка седмица излизат по улиците по света и казват на своите народни представители какво чувстват, гласовете им се заглушават или други говорят вместо тях; те се превръщат в манекени за политиците, които ги представят като пародии на заплаха и опасност.

След това се появява и умората. Умора от гнева, от това, че политиците ни заобикалят, от това, че сме изложени на събития, на които никой човек не може да бъде свидетел за продължителен период от време, без да се задейства някакъв импулс за самозащита. Двойно прегаряне, което идва от излагането на сцени и изявления, случайно публикувани от израелски официални лица или получени от собствените им камери, на невъоръжени цивилни граждани, убити от ракети на безпилотни самолети - но също така и от мълчанието за тях от официалните страни, дори когато кадрите разкъсват съобщенията в WhatsApp и хронологиите на социалните медии. Проблемът, когато се случват нечувани неща е, че след като се случат, за тях се чува.

Но нормализацията идва и от успешното представяне на човешките действия като действия на Бога. Колкото повече време минава и не се предприема нищо по отношение на Газа, толкова повече тя се настанява в глобалния конфликтен басейн като нещо, което вече е твърде сложно ("блато", ако щете), за да бъде разрешено. И в известен смисъл това е акт на природата - в смисъл, че политическите съюзи и историческото наследство, които са го направили възможен, са твърде твърдо заложени, за да бъдат отменени без сериозни сътресения на десетилетните политически, военни и расови споразумения. Как да не настъпи умора, когато човек се събужда всеки ден, за да се бори с геополитическите богове?

Това е нещо, на което извършителите и подбудителите разчитат. Че ще настъпи момент - независимо от интензивността на вниманието или притеснението - когато нещата просто ще продължат да се случват поради силата на човешката природа, медийните цикли и политическата интровертност, особено когато предстоят решителни избори. Струва ми се, че моментът, в който този залог ще се изплати, наближава.

Но прозорецът на ангажираност и неговият глобален мащаб вече са продължили по-дълго, отколкото някой е очаквал, обърквайки политиците и осуетявайки усилията им да управляват общественото мнение. И тъй като се очертава както сухопътна инвазия в Рафах, така и голям глад, натискът върху Израел и неговите поддръжници може да продължи да се противопоставя на всички политически залози./БГНЕС

Незрине Малик, "Гардиън"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase