Джак Уайт се завърна на голямата сцена с "Blunderbuss"
Джак Уайт с първи самостоятелен албум. Снимка: Reuters
|
Дуото The White Stripes успя да достигне култов статус преди десетина години, когато песните им се превърнаха в любими на феновете и то без те да са безкрайно активни с множество медийни изяви. Което само по себе си говори много за качеството на музиката им.
Джак Уайт (Jack White) и неговата съпруга, а по-късно само партньорка в бандата Мег Уайт постигаха една хармония, завидна дори между добри приятели, но направо невероятна, когато е между двама бивши съпрузи.
Особено когато единият същевременно е женен и за топ модела Карън Елсън (Karen Elson). Бракът му и с нея обаче продължи само временно, а партньорството с Мег, от която Джак e взел фамилията си след техния брак, продължи с все същия успех до 2011, когато двамата решиха да поемат по отделни пътища в музикалната си кариера. Избор, който в доста случаи не е в полза на членовете на вече добре известни банди.
Джак Уайт обаче идва с първия си студиен албум "Blunderbuss" с добре познатата си музикална класа и не оставя ценителите разочаровани.
Албумът му се движи в познатото за американеца звучене, сякаш The White Stripes са изпълнителите, но повлияни от опита на годините и собственото си развитие. Проектът започва с перфектните "Missing Pieces" и "Sixteen Saltines", които показват, че изпълнителят на легендарния химн "Seven Nation Army" вече се е превърнал в собствена армия, която твори впечатляващи още с първото слушане мелодии и текст, достоен за гъвкавите му гласови възможности.
"Sixteen Saltines" пък върши страхотна работа и като основно парче на проекта, като със своето ударно звучене и най-вече вокал, нещо средно между MGMT и The Dandy Warhols, може да бъде следващия голям хит на американеца. Нещо, в което пилотният сингъл "Love Interruption" с бавното си и спокойно развитие така и не се превърна, но това и без това едва ли някога е било самоцел на ексцентричния артист, който е вманиачен в числото 3.
Албумът завладява с всяко от следващите парчета, които спазват любимата рецепта от предишните проекти на Уайт за прости мелодии, задължително запомнящи се след първото слушане и лутащи се вокали, придаващи грация на изпълненията.
Битката за доминация между пианото и китарата остава неразрешена и ролята на водещ инструмент се сменя с всеки нов трак. Тяхното детайлно описание обаче е ненужно. Макар толкова разнообразни в своето настроение, те са толкова еднакви във високото си качество, че няма как да изведем някоя над другите.
Имаме продължителни китарни инструментали ("Freedom At 21"), красиви вокални излияния в комбинация с пиано ("Hypocritical Kiss"), ударни парчета с барабани, сякаш завърнали се от филмите от 80-те и 90-те ("I`m Shakin"), просто песни със сигурност носещи усмивка ("Hip Poor Boy") и всичко друго, което е нужно.
Този албум няма нужда от повече от две слушания за да бъде разбран. Доста по-бързо от еднотипните и монотонни най-продавани водещи поп албуми.
Той е страхотен, но няма да стане хит, защото и не трябва. Хората, за които е направен, ще го чуят. Парчетата от него могат да се завъртят по някоя и друга реклама, но именно така ще останат култови в съзнанието на ценителите, както се и случи с други подобни бижута от Franz Ferdinand, Casabian и други от по-приятните творци на нашето време.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Условия за ползване | Контакти | Реклама | Портфолио | Кариери | Поверителност | Карта на сайта | Лични данни
Investor.BG AD © 2001-2024 Dnes.bg All rights reserved. Contact Us | Advertising | Portfolio |