Кейт Колбърт е диагностицирана с коронавирус в края на март. Оттогава тя се бори не само с физическите, но и с емоционални травми от COVID-19. Когато през май тя се обажда на рентгеново отделение, за да запази час за снимка, на която я е изпратил лекарят й, започва да ридае - рецепционистката й казва, че не може да се прегледа, докато не даде отрицателен PCR тест за коронавируса.

"Не заслужавам да умра вкъщи, защото не приемате хора като мен", казва Кейт на жената от другата страна на линията. "Никога не съм се чувствала толкова изоставена", споделя тя пред CNN.

Дори приятелите й не я посещават у дома.

"От 170 дни съм чиста от коронавируса, но хората продължават да се държат с мен така, все едно имам чума. Само майка ми, приятелката ми Сара и един техник са влизали в дома ми", споделя Кейт. Тя се възстановява от COVID-19, но все още страда от продължителните симптоми на заболяването.

Пандемията от коронавируса е, може би, най-голямата колективна травма, която човечеството преживява през това десетилетие. Тя предизвиква паралели с друга масова колективна травма - атентатът  от 11 септември 2001 година.

Въздейства ли травмата върху нас по същия начин, независимо от нейния източник? Ще бъде ли пътят към възстановяването ни същия? Какво кара някои травми да създават връзка между хората, докато други я разрушават?

Какво може да ни научи 9/11 за предстоящите кризи?

Колективната травма може да създаде така наречената "реакция на хронична заплаха". Това е продължително състояние на режим за хипервъзбудено оцеляване. Около 20% от хората, които са били в Световния търговски център по време на атаката, съобщават пред Здравния регистър за нови симптоми на посттравматичния стрес пет до шест години след 11 септември.

Въздействието на травмата може да продължи години, дори десетилетия. 15 години по-късно от извадка за 36 897 души, които са били свързани по един или друг начин с атаката, показва, че 14,2% от спасителите и 15,3% от членовете на общността съобщават, че страдат от посттравматичен стрес и депресия.

На 11 септември 2001 г. 62-годишният сержант Джонатан Морис, който по това време е подофицер, отговарящ за спешното отделение в Националния военно-медицински център Уолтър Рийд в Мериленд, губи двама свои колеги. Генерал-подполковник Тимоти Мод и подполковник Карън Вагнер са убити по време на атаката в Пентагона. Вагнер е започнала работа едва предния ден.

"Изминаха близо 20 години и все още мисля за приятелите и колегите, които изгубих", споделя Морис.

Въздействието на травмата често намалява с течение на времето, но помощта не винаги е налице, когато е необходимо. Над една четвърт от тези, които страдат от посттравматичен стрес или депресия съобщават за неудовлетворени нужди от грижи за психичното здраве през предходната година. Морис заема проактивен подход.

"Тъй като този период от годината е особено тежък за всички нас аз започнах да се обаждам и да проверявам как са приятелите ми, които бяха засегнати от 11 септември, като мен. Не искам да губя повече приятели заради самоубийство", казва той.

Не можеш да се справиш с две различни травми по един и същи начин

По-трудно е да не правиш нищо, отколкото да се справиш с нещо, което е наистина трудно. Както след 9/11, така и след бомбардировките в Лондон, "да продължим по постарому" е форма на защитна реакция. След атаките в Лондон духът на народа е най-приповдигнат в най-тежко засегнатите региони.

Но COVID-19 е много по-различен.

Коронавирусът безпощадно разделя хората, всявайки чувство за безпомощност, недоверие и страх. Продължителната социална изолация може да бъде толкова опасна, колкото и вирусът.

Когато излезем от COVID-кризата, най-вероятно ударът от посттравматичния стрес ще е също толкова мащабен, колкото и този след 11 септември. Не всеки може да преодолее COVID-19 и не всеки може да преодолее бягството от кулите близнаци през 2001 г. И докато хората не се страхуват, че могат да "хванат" 11 септември, страхът от заразяване е уникално предизвикателство за тези, които се изправят пред COVID-19. Реакциите към диагнозата на Колбърт й напомнят за личната вина и социалното отхвърляне, отправено към тези, които са се заразили с ХИВ и СПИН по време на епидемията.

И докато някои травми, като 11 септември, сплотяват обществото, то други, като COVID-19, могат да ни накарат да вярваме, че сме отделени и изолирани от човешката общност.

"В наши дни не мога да различа приятел от враг. Добрите хора ме съжаляват, онези, които са страхливи, са груби към мен, а безразличните са забравили за мен", обяснява Колберт.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase