"Хюнгджо Бодживон" – мрачният концлагер за "пречистване" в Южна Корея

Хан Йонг-Сън все още ясно помни как той и сестра му са отвлечени. Случва се през един хубав есенен ден на 1984 година. Хан е със заетия си баща на така дълго чаканото пътешествие до града. Но тъй като баща им имал още няколко неща, които да свърши, той решил, че ще е най-разумно да остави децата за няколко минути с един полицай. Но служителят на реда е именно този, който ще разкъса цялото семейство.

"Един автобус спря пред нас и ни принудиха да се качим на него. Полицаят размени няколко непознати знака с хората в превозното средство, а ние крещяхме "Татко каза да изчакаме тук. Татко идва!"", разказва близо 30 години по-късно Хан пред BBC.

"Започнаха да ни бият заради това, че сме прекалено шумни", казва Хан. Той и сестра му са откарани в "Хюнгджо Бодживон" - частно заведение, което официално е център за здравни грижи, ала всъщност, според разказите на онези, които са оцелели след него, това е брутален лагер, който държал хиляди деца против волята им в продължение на години.

Според доказателствата децата от лагерите са изплозвани за робски труд по строежи, ферми и фабрики. Зад стените на "Хюнгджо Бодживон", те са изнасилвани и пребивани. Някои са умирали заради нечовешките условия, в които е трябвало да живеят.

"Хюнгджо Бодживон" е сравняван с концлагер. Но и до ден днешен историята му е непозната, а никой не е бил съден за това, което се е случвало зад стените му. За Хан и сестра му, пристигането в лагера е началото на кошмар, който продължава три години и половина и завинаги променя живота им.

Проектите за социално пречистване

През 80-те икономиката на Южна Корея процъфтява, въпреки белезите оставени от Корейската война. Цялата страна трескаво чака "Азиатските игри" и "Олимпийските игри" в Сеул през 1988 г., а правителството започва своето "ребрандиране на нацията". Но зад така нареченото "Чудо на река Хан", стои мрачна и брутална реалност.

През 1981 година в кабинета на премиера на Южна Корея идва писмо, написано ръчно от президента Чън Ду-Хван - бивш генерал, който завзема властта чрез военнен преврат. Той нарежда властите да вземат мерки срещу "просяците и скитниците". Със заповед той разрешава тяхното задържане. Създадени са и социални центрове за подпомагане в големите градове, появяват се автобуси, които да откарват скитниците там.

Тези "социални центрове" получават субсидия за всеки човек, който приемат, а полицаите получават възнаграждение за "пречистването на улиците". И така - бездомниците, сирачетата, хората с увреждания и дори обикновени граждани, които не успяват да се индентифицират, са отвеждани в центровете за "Социално пречистване".

"Хюнгджо Бодживон" е един от най-големите подобни лагери, недалеч от град Бусан.

Собственикът му Парк Ин-Гуен често твърди, че там бездомниците намират храна, дрехи и образование. По документи всеки, който пристига в центъра, трябва да прекара там една година, да бъде обучен и след това освободен. Истината е, че следващият път, в който всички тези хора, или поне онези, успели да оцелеят, ще видят роднините и приятелите си чак през 1987 г., когато центровете са затворени. 30 души успяват да избягат от там и да разкажат на цяла Корея какво се случва там.

Затворнически живот

Чой Сюн-Уо е друг оцелял от "Хюнгджо Бодживон", който е "заловен" докато се прибира от училище. Той е едва на 13 години.

"Полицията ме спря и аз започнах да ровя в чантата си. Имаше прекалено много хляб, който ми остана от обяда в училище. Той ме попита от къде съм го откраднал. Измъчваше ме, гореше ме със запалка. Биеше ме и казваше, че няма да ме пусне, докато не призная за престъплението си. Просто исках да се прибера, за това излъгах: "Откраднах го, откраднах го!", разказва Чой. Десет минути след като е принуден да признае за престъпление, което не е извършил, хладилен камион спира пред него. Това е началото на затворническия му живот.

Той прекарва пет години в "Хюнгджо Бодживон" и става свидетел на брутално физическо и сексуално насилие. За да се поддържа контрола, целият център бил организиран като армия. Чой попада във взвод под контрола на друг затворник, който е успял да се издигне и да получи правото да "обучава другите", използвайки физическо насилие.

"Той, заедно с други мъже, взеха дрехите ми и изляха студена вода върху мен. Докато се опитвах да заспя треперейки, водачът дойде и ме изнасили. Това се случи три поредни нощи, докато не ме прехвърлиха в друг взвод", разказва Чой. Отнема му само една седмица да разбере, че "тук се убиват хора". 

"Видях мъж, който носеше бяла роба и влачеше един от затворниците. Той изглеждаше умрял. Цялото му тяло кървеше. Но мъжът в бялата роба не се интересуваше от това, той продължаваше да влачи трупа. След няколко дни друг мъж оказа съпротива и зададе няколко забранени въпроса - "Защо сме затворени тук? Защо ни биете?" Четири души дойдоха и го увиха в одяло. Ритаха го докато не припадна. След това го изнесоха. Така и не се върна в центъра. Знаех, че е умрял", спомня си Чой.

Когато Хан пристига в лагера, той е едва на 8 години - най-малкият от всички. За това често му дават работа като сгъване на пликове или правене на клечки за зъби. Той описва лагера като "ад". Спомня си, че единственото, което получаваш там, е син работнически костюм, найлоново бельо и гумени обувки.

"Рядко имахме възможността да се къпем. Ядяхме развалена риба и ориз. Почти всички бяхме недохранени. Спяхме по четирима в малки легла", разказва Хан. Да избягаш не било добра опция. Трябвало да преминеш през всичките пазачи и 7-метрова ограда. Ако все пак опиташ, провалът не бил вариант. Затворниците опитвали да организират масови бягства, но винаги имало някой, който ги издавал. Ако някой успеел да избяга - лидерите на взводовете били наказвани.

Животът след "Хюнгджо Бодживон"

Някои семейства се опитали да си върнат децата. Родителите на Чой търсили сина си навсякъде. Те се свързали с полицията, подали няколко сигнала, че той и брат му са изчезнали. Но властите ги игнорирали. В средата на 80-те в Бусан плъзнали слуховете, че хора са пребивани до смърт в така наречения "здравен център".

Убеден, че децата му са отвлечени и затворени в лагера, бащата на Чой отива пред вратите на "Хюнгджо Бодживон". Неговият протест води до освобождаването на братята през 1986 година. Година по-късно Парк Ин-Гуен е арестуван и центърът трябвало да затвори.

Но свободата след напускането на "Хюнгджо Бодживон" не била лесна. Чой се чувствал като "звяр". Брат му се самоубива през 2009 г.

"В очите на хората аз все още съм скитник. Мога да живея само живота на скитник, на звяр. Никой не ни помогна. Това клеймо ни бе залепено от държавата, а обществото я последва. Всеки път, в който кажа, че съм бил в "Хюнгджо Бодживон", в очите им се появява страх", разказва Чой. А Хан губи контакт със сестра си и баща си, който също попада в центъра. Открива ги чак през 2007 година в психиатрична клиника. И двамата се лекували от психичните травми след годините в центъра.

Справедливост все още няма

Според разследване, публикувано от тогавашната опозиция през 1987 г., 500 души умират зад стените на "Хюнгджо Бодживон" през 12-те години, в които работи. Така и никой не поема отговорност, нито е съден за тяхната смърт или за насилието в лагера. Парк е пратен в затвора за две години и половина, но не заради зверствата си, а заради злоупотреба със субсидии. Умира от естествена смърт през 2016 г.

Две години по-късно разследващите признават, че е имало "огромен натиск от страна на военните, разследването на "Хюнгджо Бодживон" да спре".

Хан и Чой все още имат надежда, че рано или късно ще се проведе нужното разследване. От 2012 година насам двамата редовно организират протести. Чой все още ходи на психотерапия. И надежда наистина има - според документи, видяни от BBC, правителството на Южна Корея признава, че "Хюнгджо Бодживон" не е здравният лагер, който е трябвало да бъде. Всички 149 бивши затворници, включително и един лидер на взвод, които са били разпитани, са казали, че са държани там против волята им. Според документите имало стая за мъчения, скрита зад офиса на Парк.

На 20 май правителството нареди да започне ново разследване.