Двадесет години след атаките над Световния търговски център на 11 септември, четирима младежи, тогава все още неродени, които губят бащите си, разкриват как събитията са оформили живота им

Роналд Милам - младши, 19 г., Тексас

Както при повечето израстващи млади американци, 11 септември беше доста постоянно присъствие и в моя живот, с онлайн видеоклипове и телевизионни документални филми, паметници и препратки към него в новините. Никога не съм искал да питам прекалено много мама, вместо това исках да сглобя парчетата, когато пораснах. Мисля, че винаги съм знаел, че баща ми е починал в този ден, но никога не съм изпитвал силна емоционална реакция. Знам основите на случилото се, но сега не мога да направя нищо по въпроса.

Израствайки, животът у дома беше доста спокоен. И мама, и татко бяха военни, така че аз съм роден във военновъздушната база Сейнт Андрюс в Клинтън, Мериленд. Когато бях на три години, тя си тръгна и се преместихме в Сан Антонио, Тексас. След това пътувахме много - дълго време само аз, майка ми и сестра ми. Мама се омъжи повторно за известно време, а по-малкият ми брат се появи на бял свят преди 10 години.

Знам, че и двамата ми родители са работили в Пентагона през септември 2001 г. - на противоположните страни на сградата. Знам, че майка ми е оцеляла в този ден, но баща ми не. Мама и аз никога не сме обсъждали подробностите. Да я накарам да преживее този ден отново? Не, благодаря. Не чувствам нужда от заключение - не съм бил там. Когато се случат подобни неща, когато загубите любим човек, трябва да продължите.

Мама винаги е била толкова внимателна, за да е сигурна, че домът и животът ни са пълни със забавление, любов и радост. Затова предпочитам да не се спирам на миналото, а да гледам в бъдещето. Защо да се фокусирам върху нещата, които са се случили преди дори да съм се родил? Нашето семейство не проявява твърде много сантименталност; ние не сме емоционални хора.

Въпреки това споделям името на баща си: той се казваше Роналд Старши, а аз Роналд Младши. За мен това, че имаме едно и също име означава много. Това означава, че той е постоянно присъствие, винаги е там.

Изминаха 20 години от 11 септември и знам какво искам за себе си две десетилетия след това. Решен съм да се уверя, че ще разгърна пълния си потенциал. Сега уча биология и искам да бъда асистент на лекар. Най-важното за мен обаче е да съм стабилен и щастлив. И аз бих искал да имам семейство - това да баща, също би било доста приятно.

Клаудия Шурковски, 19 г., Флорида

Миналата година се записах в колеж и следвам наказателно правосъдие. В един момент исках да уча борба с тероризма, но за да направя разликата, която искам за света, реших, че трябва да отида в юридическия факултет. Това е естествено за мен. Мама ще ви каже, че никога не съм обичала да си затварям устата откакто се научих как да я отварям. Но това не е единствената причина, поради която съм привлечена от правния свят.

През август 2001 г., месец преди 11 септември, майка ми разбира, че е бременна с мен, докато тя и баща ми са на почивка в Полша. Баща ми беше майстор и след като се върнаха, той е получил нов проект. На 11 септември баща ми е трябвало да върши работа в Ню Джърси, но предишната вечер е получил обаждане, че ще бъде изпратен на 104-ия етаж на Северната кула на Световния търговски център на следващата сутрин. Работата е била за кратко: трябвало е да бъде там само два часа, от 7 до 9 сутринта. Никога преди това той не е бил стъпвал в сградата.

Когато настъпва девет сутринта, майка ми се опитала да му се обади, гледайки новините по телевизията. Тя се е надявала силно, че той вече е излязъл, но с право се страхуваше, че може да се е случило най-лошото. И до ден днешен смятаме, че той вероятно е свършил работа и тъкмо е излизал от сградата, когато тя е била ударена. Татко така и не е успял да се измъкне.

Всеки път, когато се замисля, се чувствам супер ядосана. Трябваше да се справи, да приключи работата си. Защо не го е направил? Майка ми винаги казва, че всичко се случва с причина. Просто не разбирам каква е причината зад това.

През по-голямата част от живота си четох за събитията, които доведоха до този ден - струва ми се, че САЩ можеха да направят толкова много, за да избегнат цялата ситуация. Знаехме за Ал Кайда, тези имена бяха известни. Знаейки това винаги ме е карало да искам да вляза с крак през вратата на правосъдната система, за да съм сигурна, че подобни събития няма да се повторят.

Израснах там, аз, майка ми и двете ми сестри. Родена съм в Бруклин, след това живеехме в Стейтън Айлънд. Когато бях на осем, се преместихме във Флорида и там останахме до днес. Четирите сме много близки - група от най-добри приятелки. В училище ми беше трудно да разказвам на хората моята история. Знаех, че ще ми лепнат етикет, че ще ме гледат по различен начин. Не бих казала на хората, които срещам, освен ако не им вярвам наистина. Не искам тяхното съжаление. Просто го чувствам толкова фалшиво.

По-важно е да запомните, че хиляди хора са в същото положение като мен. Може да са изминали двайсет години, но ние не обучаваме хората за случилото се тогава. Животът ни постоянно се оформя от случилото се, знам, че никога няма да спра да скърбя. Междувременно в САЩ има хора, които разпространяват конспиративни теории или се преструват, че 11 септември изобщо не се е случил. Това е част от американската история, която унищожи живота на толкова много хора, аз съм живо доказателство.

Спомням си, че отидох на мемориала на Ground Zero, преди дори да бъде издигнат. На 11 септември отидохме да слушаме имената. Вървяхме по този дълъг път към две локви с вода, в които хвърлилихме рози. Майка ми се шокира, че имам тези спомени. Бях толкова малка. Може и да не съм разбрала какво се случва, но дори тогава осъзнавах важността на този ден. Не помня дали някога мама е сядала и ми е казвала какво точно се е случило с татко. Винаги съм знаела, че ще бъдем само ние, момичета.

И все пак той има истинско присъствие в живота ми. Имам негови снимки в стаята си, с които говоря всяка вечер преди лягане. Говорим за него през цялото време. Той вече знае за мечтата ми - да заема място във Върховния съд на САЩ.

Николас Белини Горки, 19 г., Ню Йорк

Нямам голямо семейство в САЩ. Мама е емигрирала тук преди близо 30 години от Бразилия. Повечето от нейните роднини остават в Южна Америка. Междувременно баща ми идва в Америка от Германия, за да работи през 90-те години. Чрез баба и дядо по бащина линия чувствам силна връзка с баща ми и неговото европейско наследство. Това е начин да съм по-близо до него.

Мама може да си го спомня по различен начин, но по мои спомени бях на възраст около осем или девет години, когато  за първи път 11 септември се появи в разговор у дома. По телевизията децата винаги наричаха бащите си "баща" - това беше дума, която просто никога не използвахме у дома. Когато попитах мама защо, тя ми обясни внимателно - мъжът, когото познавах като баща - нейният партньор по онова време - всъщност не споделя моята ДНК.

Бях само дете, но в този ден тя ми разказа цялата история. Родителите ми се бяха срещнали на парти в Ню Йорк и веднага усетили връзка. Както тя казва, тяхната любов била от пръв поглед. И двамата работеха в сферата на финансите - мама в Morgan Stanley, татко в Deutsche Bank. Те започнали да се срещат и са планирали да се преместят заедно, след като разбират, че е бременна с мен.

Сутринта на 11 септември 2001 г. е била една от първите им вечери в новия семеен апартамент. Татко е работел в Мидтаун, но този ден той доброволно се явил на сутрешна среща в Световния търговски център. Мама винаги е работила в кулите близнаци, но онази сутрин, поразена от сутрешно гадене, закъснява за работа. Денят е бил прекрасен, затова тя е решила да отдели минута и да си поеме дъх извън офиса. Тогава тя чува шум над себе си и вдига поглед, за да види голяма огнена топка. Ако не е било гаденето, тя също е щяла да е 70 етажа нагоре. Татко умира в този ден, само на 27 години.

Когато тя ми разказа, гледахме и видеоклипове в YouTube. Преди това не знаех нищо за 11 септември. Изведнъж осъзнах това ужасно парче от историята на САЩ и как то оформи семейството ни. Не съм сигурен, че бих могъл да схвана всичко.

Само няколко години след като научих какво се е случило, през май 2011 г., бях в автобуса напът за вкъщи от началното училище. Говореха за 11 септември по радиото. Беше странно и като се има предвид, че играех с приятелите си, се чувствах като истински убиец на настроението. Ако се опитвам да се забавлявам, това просто не е тема, върху която искам да мисля, благодаря. Върнах се вкъщи и се качих горе, за да намеря мама пред телевизора. Попитах какво се е случило, а тя ми каза, че Осама бин Ладен е убит. Мислех, че ми казва, че Барак Обама е убит. След като объркването беше изяснено, за първи път научих кой е Осама бин Ладен.

И мама, и баба, и дядо ми казват, че приличам на баща си: формата на лицето, дългата коса и зъбите без кухини, наследени от него. Казват, че споделяме и ентусиазъма за живота. Страстта му е била банкирането, а моите са мажоретки и компютърни науки. По същия начин, по който той преследва мечтите си - да стане вицепрезидент на 20 години - искам и аз да следвам моите. Обичам да мисля, че продължавам живота, който той е водел, въпреки факта, че никога не съм го срещал.

Мисля много за случилото се в този ден. Фактът, че дори съм жив днес? Не мога да ви кажа колко често се чувствам благодарен.

Хората винаги казват „9/11, никога не го забравяй“, а мама винаги ще ми разказва за състраданието, което е видяла след това. В дните след нападението тя претърсва болниците за баща ми. Среща се с хора от цялата страна, които й помагат в усилията да го проследи. Така че да, разбира се, никога не трябва да забравяме трагедията на случилото се, но се надявам и никога да не забравяме 12 септември, 13 септември и следващите дни: грижите и любовта, които нашите семейства са получили.

Дина Ретик, 19 г., Върмонт

Доскоро не говорех много за 11 септември на приятели или в семейството. Разбира се, това повлия на отношенията ми и има постоянно присъствие в живота ми, но никога не съм отделяла време да се потопя дълбоко в случилото се. Всичко по някакъв начин се чувства едновременно дълбоко лично и изключително публично: не бях сигурна как най-добре да се ориентирам. Не съм била родена, когато това се е случило, била съм в утробата на майка си, така че връзката ми с нея и това, което ме кара да чувствам, непрекъснато се развива.

Мисля, че това е така, защото ние бяхме "семейството на 11 септември" толкова дълго, че се превърна в етикет. Това означава, че получавах внимание и имах роля в случилото се. Всъщност не успях да изпитам емоционалната страна. През изминалите 20 години мисля, че семейството ми е имало време да обмисли и обработи случилото се. Сега, когато пораствам, най-накрая имам чувството, че и аз преминавам през това.

Баща ми е бил на борда на полет AA11 - първият самолет, който се разбива в Кулите близнаци на 11 септември 2001 г. Не знам много за този ден от неговата гледна точка, но когато майка ми изнесе реч в TED, чух за нейното преживяване. Изпъкват някои детайли, неща, които тя каза, които ме засегнаха.

Мама е била на паркинга в магазина за хранителни стоки, когато чува по радиото, че самолет се е разбил в Световния търговски център. Току-що е била спряла, колата все още е била с включен двигател. Вместо да пазарува, тя решава отново да се прибере вкъщи, за да провери номера на полета на баща ми. Това е човешкият момент, който прави историята реална. Можех да се поставя на нейно място.

От разказа й научих също, че баща ми е седял до един от терористите в самолета. Отново - това е елемент, който внезапно накара всичко да се почувства реално.

Имаше и послание в нейните думи, мантра, която наистина ме е оформила: нашите преживявания и това, което правим с тях, оформят кои сме ние.

След 11 септември мама е получила толкова много любов и подкрепа от приятели, семейство, съседи и от цялата страна. Тя е направила крачка назад и е погледнала цялата картина: в Афганистан вижда колко жени са останали вдовици, също като нея. Жените, които са загубили съпрузите си, са третирани като безполезни. Отначало мама иска да се опита да помогне само на една жена в ситуация като нейната. След това помага и на още.

Толкова съм горда, че от болката си, мама е решила да прояви доброта към другите. Когато толкова голяма част от Съединените щати са били изпълнени с омраза - война, фанатизъм и насилие - тя е била пълна с любов. Днес тя управлява организация с нестопанска цел "Отвъд 11" и подкрепя афганистанските вдовици, които се опитват да изградят живот след смъртта на съпрузите си. Набираме средства и организираме събития, както и благотворителни разходки с велосипед от Ground Zero до дома ни в Бостън.

Решена съм да разбера повече за баща си от всеки, който го познава. Събирам неговите спомени и истории, които мога да запазя и предам в бъдеще, така че знам, че той винаги ще живее.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase