Привидният застой в сегашния музикален мейнстрийм доведе до преосмисляне на класиката и направи миналите десетилетия жанрови определения.

И ако допреди 10-15 години ретро партитата са екзотика, сега са нещо обезпокоително обичайно.

Въпреки постоянното създаване на нови крос жанрове, или качествено нови стилове, 20 век си остава голямото вдъхновение, което очевидно ще преоткриваме в бъдеще.

Настоящият материал ви предлага 6 нови рок банди, чиято музика успява да улови и пресъздаде духа на последните 6 десетилетия.

Селекцията е отворена за допълване, не претендира за представителност и е базирана на музикалния вкус на автора си.

Условията за съставянето й са групите в нея да са нови, да имат очевидно вдъхновение в декадите, към които са отнесени, и да прибавят към класическия стил нещо качествено ново.

Чуйте ги!

50-те в The Jim Jones Revue

Мръсен мелодичен рокендрол звук, с отчетливи бързи пиано партии, режещи пънк китари, близки до белия шум и мощни небрежни вокали. Те записват дебютния си албум Here To Save Your Soul през 2008 за 48-часова сесия в зле озвучена репетиционна. Понеже нямат пари за скъп мастеринг, превръщат дефекта в ефект и изданието звучи като надраскана плоча на класически рокендрол запис. "Казахме си, че ако се появи нещо като Little Richard от 50-те – тъмнокож гей, който носи грим и свири мръсен рокендрол, зареден с много чувственост, бунт и сексуалност, той би бил като извънземен на сцената в момента. След това обаче усетихме, че ако ние самите успеем да пресъздадем дори малко късче от тази музикална лудница и го претворим в банда, може да се получи нещо страхотно“, казва Jim Jones и точно това прави. 2 години по-късно бандата е издала и новия си албум High Horse (в PIAS Recordings, където са още Morcheeba, Placebo и Röyksopp). Звукът в него е в пъти по-чист, а ритъмът – по-танцувален, но музиката е същата очарователна смесица между пънк и бесен рокендрол, който кара сърцето ти да тупти, а краката – да тактуват бясно.

60-те в The Phenomenal Hand Clap Band

Хипи-рок кожени и цветни облекла, прави коси с ленти на челата и бради – те определено пляскат в ритъма на 60-те и изглеждат сякаш ей сега изскочили изпод някоя каравана на Уудсток. Осемчленната банда прави музика с китари, синтезатор и перкусии. Две прекрасни вокалистки допълват имиджа и звука им с небрежни двугласи. Стиловото разнообразие е огромно – от соула на 60-те, през диско, рок и електро елементи, с психеделични мелодични, заглушени на места вокали. Бунтарски текстове, допълнени с мотиви за любов, дух и антиконсуматорски послания.

Те стартират с очарователното название Bono Must Die, а по-късно, след като самият Боно ги съди, приемат сегашното си име от песента на Nick Cave and the Bad Seeds. Очевидните им влияния са класическите постпънк и готик банди от късните 70-те (Joy Division, Bauhaus), зараждащият се Ню уейв, и околните на десетилетието дарк класици, като късният Frank Zappa и стартиращите The Chameleons. Фронтмен на групата е емблематичният за британската сцена Tobias O’Kandi, притежател на неописуем глас и специфична визия, на когото вероятно се дължи голяма част от увеличаващата се популярност на O-Children. Първият им албум е смесица от суров прекрасен звук със съвременни елементи, който добре опровергава избързалите критици, лепнали им етикета на плосък трибют към ретро звук. Определено очакваме чудни неща от тях и занапред...

80-те в Hаndsome Furs

Няма как след пресния им концерт у нас да не се възхитим на екцентричността, енергията и ентусиазма за експерименти, с който канадското дуо прави и представя музиката си. Стилът им е модерен оркестриран синт поп, в който студени електронни бийтове се смесват с алтернативни китари, красиви гневни текстове и небрежни, на места агресивни вокали. Вдъхновяват се от всякакви неправди и осемдесетарски влияния, включително животопроменящо турне в сивия разпадащ се соц на Източна Европа, което е основа за тежкия звук на последния им (втори, след Plague Park) албум Face Control.

90-те в Smallman

Поколението между 25 и 35 години трудно може да напусне великолепието на десетилетката на собственото си музикално израстване. Близостта на 90-те прави особено трудно определянето на група, претворяваща по оригинален начин духа на грънджа, рап метъла, алтърнатива, или хип-хопа, типични за десетилетието. Още повече на фона на това, че все още то не се е появило в моден мейнстрийм, каквото се случва в момента със стила на 60-те и 80-те. Затова особено ми е приятно, че именно тук е единствената българска банда в този материал.

Smallman, често сравнявани с Tool и Soundgarden, са една от малкото родни групи на световно ниво. Музиката им (алтърнатив, фолк метъл) съчетава меланхолични рифове, поетични текстове и медитативни мелодии, избухващи в мощни агресивни вокали, чиято експлозивност се редува с виртуозни сола на гайда. Идват от Асеновград – гнездо на неподозирано голям брой страхотни групи. Последният им албум Labyrinth of Present излезе тази пролет и при първо слушане лесно може да бъде определен като един от най-добрите записи на десетилетието в жанра си.

2000-2010 в Keema

Датчанинът Kim Hesselberg създава бандата си съвсем наскоро, но още с дебютното им EP Days Of Beauty (2009) става ясно, че пред тях има бъдеще. Силно повлияни от LA рока от последните 10 години и банди като Breaking Benjamin и Stone Sour и също като тях отказали се от лигавия глем-привкус, Keema съчетават най-позитивните страни на съвременния рок. Звукът им съдържа класическите за стила мощни вокали, режещи китари, мелодични и хармонични композиции, допълнени от задъхано темпо и солидно количество ефекти, подсилващи силните моменти в парчетата. Като цяло – добре измислено...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase