Младежкият театър "Николай Бинев" повери своята първа премиера за откриването на новия сезон на Борислав Чакринов. Режисьорът ни поднася новата си версия на "Двамата веронци" от Шекспир. Художник на постановката е Вячеслав Парапанов. Към тях са присъединили братята Дарин и Деян Ангелови като благородниците Протей и Валентин, техните слуги Скок и Ланс (безспорно по-умни от господарите си) – Малин Кръстев и Стефан Мавродиев, Николай Урумов е дукът на Милано, госпожиците, център на любов и интриги, Искра Донова, Полин Лалова и Мариана Миланова, Светослав Добрев е Турио, глупавият богат кандидат-жених и още Явор Спасов, Николай Иванов, Вихър Стойчев.

Пиесата „Двамата веронци” няма ли по-дълъг живот от премиерата й в Младежкия театър?

Харесвам текста, правя го за трети път. Нашите театри вече трудно могат да си позволят пълноформатни спектакли на Шекспир, а този е с най-малко действащи лица. Това в рамките на шегата, но преди две години имах тежък период от моя живот в Бургас и отново ми се прииска да го поставя. Не ми се случва често да правя толкова различни спектакли върху един и същи текст. Лесно е с Шекспир – дава теми.

Представлението е крайно различно и доста лично – спомени, емоции. Спектакълът е за болката от изгубването на девствеността във всякакъв смисъл. Всички се раждаме невинни, но животът ни принуждава в някакъв момент да извършим нещо не в рамките на морала, на красивото. Все бързаме: да се реализираме, да успеем, да победим, и забравяме, че по пътя не бива да пропускаме да бъдем самите себе си. В един момент, изправени пред огледалото, разбираме – вече не можем да мислим за себе си като за добри хора, не сме успели да обичаме друг освен себе си. И изпитваме болка.

„Двамата веронци” е от първите творби на Шекспир. Съществуват всички теми от следващото му творчество. Не крия, че съм я натоварил, поне във финала, с част от другите му пиеси. Аз невинаги вярвам във happy end-а. Тук е преплетен моят личен скепсис. 

Т.е. имаме осъвременяване на Шекспир, така ли?

Глупаво е да говорим за осъвременяване на Шекспир. Първата постановка беше доста по-класическа, но това нищо не означава. Не зная какво значи да тълкуваш Шекспир, да си му верен или пък да е самият той. Гледал съм много негови представления по света, а кое е най-близкото до автора? Това, че костюмите и музиката са еклектични, е нормално. Нищо ново, даже не смятам, че е модерно и съвременно – всички правят така Шекспир.

Вниманието ми беше насочено към контакта между сцената и залата, надявам се да го има. Най-важното е да се предават емоционални състояния чрез текст, да се споделя, да се води диалог. Докато го работех, ми беше доста тъжно, затова исках спектакълът да е светъл, не много престорен, искрено емоционален. Може би това е гениалността на Шекспир, дава възможност да разказваме лични емоции.

Опитвам се със сънища, спомени, без да твърдя, че на всяка цена трябва да е интересно за всекиго. Напоследък не ме занимават режисьорските фойерверки, отдавна съм разбрал, че нищо не разбирам от театър. Правя го, защото освобождавам нещата, които са в мен, но не от краен егоизъм.

Играхте представлението няколко пъти в края на сезона, сега премиерно дали вече отлежа?

По света такава е нормалната практика, премиерите се правят около 20-ия спектакъл, след 15-ото представление те узряват. Ние си позволихме пет преди премиерата. В това време се наложи да влезе и нова актриса.

Не съм от тези, които обичат да доправят спектаклите си, след като вече са се срещнали с публиката. Едно от най-важните качества на режисьора е да бъде добър зрител, защото дълго време е единственият в залата. Но се уморява. И когато идва публиката, започва да режисира заедно с него. Тя е най-добрият режисьор в театъра, а аз давам достатъчно въздух, свобода, собствена територия на представлението да се развива.

Добрият спектакъл е въпрос на среща. Разбира се, крие възможност да не се състои, но може и да полети. Няма да гледам на всяко представление, нито пък ще правя репетиции преди всеки спектакъл. Театърът не е кино. Актьорите са съавтори, давам им посоката, а нататък спектакълът е техен. Затова, гледайки пет пъти едно представление, мога да изпитам крайно различни чувства. Дори времетраенето му варира – понякога е с 15 минути по-бавно, а друг път с пет минути по-бързо. Театърът е живо изкуство, което се ражда всяка вечер – това е величието му.

В музикалната подложка на спектакъла звучат братя Аргирови, че дори „Джулия” на Емил Димитров и „Суранайка” на Стефан Воронов… Защо „Суранайка”?

Когато бях малко дете, в Плевенския театър дойде Стефан Воронов и първата му роля беше Щастливцев от „Лес“ на  Островски. Държеше ме на коленете си, бях много радостен и казах на приятелите си, че го познавам. По това време звучеше „Суранайка”. И досега, като я чуя, плача. Това е най-тъжната песен, която съм слушал през живота си, и го споделям. Е, може би е хулиганско да прозвучат чак братя Аргирови, признавам си. Но имаше „Джулия” на Емил Димитров, затова ми трябваше и „Силвия”. Не считам, че това, което съм направил, е кощунствено, почтен режисьор съм. Не съм в дълг към Шекспир. Смисълът е в емоционалните мостове.

Как гледате на т. нар. културна реформа?

Театралната реформа няма да се оправи, преди да се разформирова Министерството на културата и да се започне всичко отначало. Стигнали сме дотам. А ако ме питате какво трябва да се направи с държавата, същото – да махнем жълтите павета и там да засеем картофи и лук. Да копаем градинка, домати. Както вървим сега, не смятам, че ще стигнем до добро положение. Призивът ми не е песимистичен. Сега – назад, е правилният път.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase