Двуседмичен отпуск

Как ходи българинът на море е описвано в хиляди текстове, филми, сигурно и песни. Тъй като вече има най-разнообразни възможности за изкарване на почивката, колкото и кратка или дълга да е тя, съответно и моделите нарастват правопропорционално.

Най-масово обаче си остава полу-планираното, полу-спонтанно заминаване, което е свързано с безброй комични, трагични и драматични ситуации.

Всичко започва около половин месец преди отпътуването, когато все още не е ясно дали компанията ще се състои от трима, петима или 120 човека. Следователно не е ясен и транспортът, който варира от автобус в 7 сутринта или колата на приятели, в която 120-те души ще се натъпчат според приятелските си отношения с шофьора.

В оставащите до морето две седмици човешкият ум се свива до екзистенциалния минимум, с който може да се изкара на работа без шефът ти да започне да прави сравнения с твоя мозък и този на полуинтелигентна кукувица, в полза на кукувицата.

И така, идва денят преди отпътуването, което във въображението придобива размерите на пътешествие до Екваториална Гвинея. Стягането на багажа е сакрален процес, който отнема към два часа, защото практическото прехвърляне на гардероба в сака все пак изисква време. Така се оказва, че за десет дни се тръгва с три чифта джапанки, четири чифта обувки, няколкодесетки рокли /в зависимост от пола/, хиляди гащи и джинси, якета.

Някак си става така, че никога не се осъществява заканата от миналата година този път да понесеш със себе си половин джапанка и една четка за зъби. Пък и очарованието от мъкненето на два сака по черноморските калдаръми в 40-градусова жега и под хищните погледи на рускини-тежкоатлети е нещо, за което живееш цяла година.

След като се установиш в маломерната си квартирка, в която от легнало положение може да пуснеш чешмата, започва обратното броене. 10 дни до връщането в София. Затова впрягаш всички сили да не остане непосетена кръчма, бар и плаж, ако може и трите едновременно.

Атракциите в града са неизброими и неизбродими. В единия край на града Руши Видинлиев те примамва съблазнително, в другия Малина, Преслава, Теодора и баба им вият кръшни снаги и прилапват жадните за емоции туристи.

На тази уличка ще те пресрещне питонче, в комбинация с морско свинче и маймуна, защото тази вечер има примоция. На съседната уличка пък ще попаднеш на възможността да се снимаш в костюма на Хуана Лудата или някоя друга знаменитост.

Ако пък сте го закъсали откъм дрехи, винаги можете да си закупите дубльонка и то с намаление /скидка, ако не сте наясно/. Също кожена шапка, ръкавици и тъй необходимите ви през август кожени панталони.

След като се позабавлявате с питончето и вече сте горд притежател на кожено сетре, можете да похапнете дюнер, палачинка, гофрета или кофичка смрадливи скариди, уловени най-вероятно в някой крайпътен нефтен гьол.

След всичко това, към четвъртия ден настъпва естественият момент, в който удря морският вирус или пък е просто резултат от смрадливите скаридки. Идните два дни са концентрирани в местната аптека, аптекарката ни става най-добър приятел, защото през три часа ни продава имодиум, мента на капки и активен въглен.

Менюто изведнъж рязко се променя и от досегашните салати с миди, хек пане и бяло вино се преминава на препечена филийка със сирене, с акцент върху препечената филийка.

Освен това поради неистовото желание да се приближиш колкото се може по-близо до тена на Наоми Кемпбъл, на шестия ден си придобил вид на цвръцнат джолан и това допълнително вкисва душата, налагайки взимането на спешни мерки, като непрестанно пръскане с Пантенол и в тежките случаи - налагане с обелки от краставици и кисело мляко.

Всички съпътстващи трудности обаче са само временни и не могат реално да помрачат божествената радост от това да се въргаляш полугол в пясъка, да плуваш редом до местните щипалки и да си пиеш питието на плажа.

Дори и пратениците на локалния концесионер, които стръвно те приканват да си платиш за изместващата се сянка на проскубания чадър, не са достатъчно мощен заглушител на ваканционното настроение.

След всичко това се завръщаш в София уморен, но щастлив, дето се казва, и усилено обмисляш възможността да отидеш за една седмица на санаториум, по възможност с баба си. Или с двете баби.

И осъзнавайки с тъга, че следващата отпуска е чак след една година, започваш с умиление да си спомняш за дубльонките, скаридките и активния въглен. Ако трябва да сме честни, дори и хлъзгавото питонче май ще ти липсва.