Хич не обичам да ми взимат кръв. Ми - моя си е, що ще ми я взимат, пък. Нали аз си я произвеждам, еднолично, и моята си кръвоносна система си я пренася и така нататък, от учебника по биология в 8 клас.

Обаче не можело. Задължителен профилактичен преглед и прочие социална загриженост.

И за да не мааме гащи, вени и пикочни мехури по клиники и лаборатории, те ще дойдат при нас – клиниките имам предвид. Другото си го носим в комплект.

Лазаретът се стъкмява в стаята на шефа. Питам дали ще има палатка с походно легло, в тъмнозелен цвят /за да не личат локвите кръв/, на който да полагат труповете със стърчащи спринцовки от вените им. Нямало да има.

То пък не стига, че те смучат, ами не може и поне да си го направиш интересно.

Сборен пункт – офиса, в 8.30 сутринта. Преди това не трябва да се яде, пие, диша, подсмърча, киха и други физиологични дейности.

Ставам в 7, накъдрена от ужас. Въпреки строгите забрани в стил „Опасно напрежение“, си правя кафе. Сори, докторе, ако сега прочетете това, да знаете, че ако проба №28 има дъх на карамел – от кафето е.

Даже паля цигара – сега пък, като ще се мре, поне да е с удоволствие.

По навик бъркам в хладилника и вадя ЦЯЛО ЯЙЦЕ, размер L. За щастие, се опомних навреме и го хвърлих погнусена обратно – за малко да си обезчестя кръвта с птичи зародиши и в спринцовката вместо кръв, щеше да има жълтъци.

Умирам от глад и ужас. Пристигам в офиса наточена, а там – бледи призраци сноват по коридорите и стенат. Страх ги е и тях. Можело ли да се пие вода? Можело. Наливат се директно от бидона. После ще са като градински пръскачки, но нищо. Дано стигнат чашките, че иначе ще подгизнем.

Отстрани приличаме на работници от обущарски цех, на които ще им раздават живи кокошки за Коледа. Настроението е приповдигнато, защото сме много, но на всеки му личи ужасът, изписан на лицето.

Говори се за хематоми. Сини вени. Спукани. Припадъци. Някой искал легло в лазарета. Няма легло, ако ще припадаш, ще се пльоснеш на зеления мокет. Баба ти сé у сатен е припадала.

Разказват се случки. „Пък на мен веднъж като ми взимаха кръв...“ и от сорта. Вадене на сливици, рязане на апандисити. Тестовете за СПИН вече били бързи – за има-няма 10 минути. Само чернодробната трансплантация не я обсъдихме, но то беше поради появата на доктора.

Изникна изведнъжки на вратата – висок и мил.

Хъхъхъ, добрутро, викам и се гъна, носите ли си сатъра. В коридора се разлива нервен кикот, а той гледа неразбиращо и се чуди дали не е сбъркал адреса и дали индивидите тук не се нуждаят от по-специализирана помощ.

Дошла ли била лаборантката, пита, а ние викаме „тц“ и клатим глави – кой надолу-нагоре, кой – наляво-надясно, никакъв синхрон.

Той пак гледа втренчено и таман да се врътне окончателно, и ето ти я нá – лаборантката и тя изниква, с прозрачна торбичка с чашки и един наръч спринцовки. Вече няма измъкване. 

Правят се списъци – кой ще влезе пръв да пикае, кръвопуска и каквото друго му се доправи. Нареждам се първичка, за да не отлагам тежките моменти и дейности в живота ми, което е проява на ескапизъм и нерешителност.

Влизам в стаята, а вътре – мини лаборатория. Чашки, спринцовчици, иглички, памучета. И онова, дето ти стягат ръчицата, преди да забодат желязото в пулсираща ти вена и да ти източат и последния блед левкоцит.

Опитвам се нещо да попитам, обаче гласните ми струни са турили бележка „получаваме стока“ и са си били камшика.

Грхгрхгхрхх, единствено успявам да извадя от себе си, но никой не ми обръща особено внимание. Моткам се.

А тва к'во е, питам любознателно, успяла да възвърна 2-3 децибела, и гледам лукаво като кучето ми приживе, когато знаеше, че да пикаеш в хола е от лошите неща.

А не може ли, продължавам, вместо да ме точите, да ми измерите кръвнишкото? Или да ме преслушате? Аз дишам много хубаво, красиво даже, казвам, и онагледявам твърдението – вдишвам има-няма 15 литра въздух и го издишам като Калуди Калудов в особено силен сезон.

Лаборантката обаче не е вчерашна, нито онзиденшна, и ми вика – сядайте тука, краката настрани, ръката през облегалката, главата наляво, вратът надолу, под ъгъл 38 градуса, ръката изпъната и помпай.

Ааа, викам, не, много е сложно, аз да не съм член на МЕНСА, я пак. Обясняват ми бавно и тоя път няма какво да се правя на пън – изпълнявам.

Тя взима агренажния ремък и ме връзва. Много еротично, сега като ми забие и спринцовката, и Джена Джеймисън може да иде да се удави в някой гьол. Приканвам я и сънната артерия да ми пристегне, поне да не се мъча.

Помпай, вика, и аз помпам. Още помпай, още. Ама, викам, ако искате да донеса помпата за старото Балканче, може по-лесно да стане. А тя - спокойно, болката е поносима.

Е, спокойна съм, как да не съм, току виж ми харесало, после няма да мога да живея, ако нямам 2-3 литра разход на кръв дневно.

Оглеждам се наоколо, да запаметя последните моменти. Мисля си, че ще е много тарикатско, да взема да хвърля топа в кабинета на шефа, овързана с ремъци, хаха. Може и полоний да открият, то вече къде ли не откриха.

Лаборантката взима иглата, скача я с другото тяло и опипва вени. Ама, успокойте се, вика, а на мен сърцето ми прави 100 от лежанка и кръвното ми е 3000 на 2000. Добре, че не го мериха, щеше да строши апарата.

Накрая идва и финалният момент – забива иглата и почва да точи. И точи. Кьорав еритроцит не остана, ей така, да има. След това ме снабдява с памуче, накиснато с спирт, и вика - стискай. ТРИ минути. Е, казвам, не си нося хронометър, но ще се ориентирам някак във времето.

Викам мерси, моля, много бяхте мили, въобще не боля /което беше истина/, май дори се поклоних два пъти, и на излизане се блъснах във вратата. В коридора успокоих тълпата. Показах си и дупката от спринцовката, горда и смела.

Бързо ми мина, но след няколко седмици ме очакват очни и ушни прегледи, а последния път, честно казано, едва я чух сестрата какво ми шепне от другия край на стаята. За малко да се обърна и да кажа „к'во“, ама се сдържах, за да не ме обяви за глухар.

А пък очният лекар ми извади книжка с картинки и ме попита коя цифра съм била виждала, а аз му казах – а вие къде виждате цифри???

Препоръча ми да съм била по-чувствителна към зеления цвят, като че ли аз нарочно го игнорирам от живота си, пък аз му препоръчах да купи нова книжка, в която цветовете да се виждат с невъоръжено око. Разделихме се със смесени чувства.

Та това беше. Исках само да ви вдъхна кураж, ако и на вас ви предстои да ви точат флуиди от организЪма. Не е страшно /много/, само не яжте яйца и мекици преди това.

А ако възнамерявате да ме питате какво-се-оплаквам-и-как-ще-раждам-някой-ден-щом-от-една-спринцовка-ми-става-лошо, по-добре недейте. И аз си задавам същия въпрос.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase