Полицията е мъртва. Да живеят престъпниците!

В София могат да ти се случат много неприятни неща. Да те пребият, ограбят, изнасилят, блъснат и т.н. Тези неприятни инциденти могат да ти се случат и в центъра на града, където по принцип трябва да има някаква сигурност. Или поне полицията да е наблизо.

Уви, не. Ако минавате вечер през градинката на Народния театър и ви пребият и ограбят, както се случи с мен, забравете да чакате полиция.

Тя ще дойде много късно. А въпросните хора, които са ви нападнали, ще имат време да нападнат още няколко души и спокойно да се приберат и наспят.

При опита ми да намеря полиция, след четири позвънявания на новия спешен номер 112, където ми беше обяснено, че към мен пътува екип, стигнах до полицейски пост пред президентството.

Най-сетне: Полиция, ще ги хванат. Обаче изненада. Униформеният полицай от джипа ми обясни, че не може да направи нищо. До него същото редеше и патрулиращият пред президентството. “Ние сме тука заради "Атака". “Значи до вас могат да ограбят, пребият и изнасилят някого, вие не може да реагирате”. “Ами... не. Пуснете жалба”.

Е, аз ще пусна жалба, ама тези са на 500 метра и могат още сега да бъдат арестувани.

Тежко. В крайна сметка патрулът дойде. Тръгваме да обикаляме улиците, за да позная нападателите. След буквално 5 метра спираме. По радиостанцията викат полицаите (спешно), за да се оправят с двама пияни. “Добре де, не мислите ли, че е по-важно да намерим около 8, явно пияни или дрогирани хулигани, които могат да наранят някого другиго, вместо да събирате лигите на някакви пияници”... "Ами, така ни казват... и трябва да ходим”.

Хубаво. Трябва да подам жалба в първо РПУ. Хващам такси и отивам. Сънената полицайка ми два два листа да пиша обяснения. “Ама защо два, ама защо сега трябва да пиша, сигнализирайте на патрули, дошъл съм ви на крака, за да ги хванете още тази вечер...”

”Ами не, сега нищо не може да се направи...”. Нищо. Представяте ли си?

Сядам да пиша. Главата ме боли, устната ми е подута. В крайна сметка можеше и да е по-зле, добре че знам как да се пазя.

Пиша на единия лист, пиша и на втория (по-подробно, както ми бе казано). Мизерия, мизерия.

Сетих се за дознателя, който преди месец ми взе показания за катастрофата, в която едва не ме уби малоумен шофьор. За разкъртеното му бюро и за факта, че си купува сам хартия за принтера, папки, та дори и целия компютър. Представяте ли си?! Какво ли очаквам и аз...

След като надлежно написах всичко, попитах полицайката дали трябва медицинско. Амииии, да... (с поглед, забит в земята), ами както прецените.

Преценявам, че искам. В "Пирогов" е пустош, явно аз съм единствената жертва на часа.

Сънената сестра в спешния кабинет на неврохирургията ми заявява: “Ами вие сте на 30. Е, щом сте на 30, значи малко са ви били”.

“Моля?!”

”Ами да, какво се разхождате на 30. Трябва да се пазите. От клуба - в таксито. Иначе ви бият”.

Боже, Боже. Сега ще изляза и виновен. Медицинските обаче се дават на улица "Здраве" 2. И това ако не е ирония.

Ще си го взема. Трябва да се обадя на полицията и да попитам какво се случва. Трябва да се обаждам и да настоявам. Защото не искам други хора да пострадат като мен.

А спасение явно няма. И по-лошото е, че на никой държавен орган не му пука. В каква държава живеем... Или въпросът е риторичен....