"Гърбавица” е място, пропито с болка и разрушение. Място, където всеки носи своите рани, мълчаливо и безропотно – като част от себе си, която до голяма степен го дефинира.

В този квартал на Сараево – бивш концлагер от въоръжените сблъсъци през 90-те, ни пренася босенската режисьорка-дебютантка Ясмила Жбанич, за да ни срещне с едно от хилядите семейства, което се опитва да се справи с миналото и да изгради бъдещето.

Есма (Миряна Каранович) е самотна майка, която живее с 12-годишната си дъщеря Сара (Луна Мийович). И никак не им е лесно. Есма едва връзва двата края, работи през деня и нощта, ходи на сбирките на жени, претърпели насилие по време на войната, и получава за това помощи от държавата.

Всичко изглежда преодолимо, докато в един момент Сара пожелава да отиде на училищна екскурзия. Цената е твърде висока, но тя може да получи намаление, ако удостовери с документ, че баща й е военномъченик. Такива са бащите на повечето деца в областта, за такъв и Есма винаги си е представяла нейния.

Оказва се обаче, че получаването на удостоверение е невъзможно. Защото версията на майката е лъжа. Дилемата дали да защитиш истината, с която си отгледал най-любимото си същество, или да издадеш реалната случка е основна за борбата, която следва.

Вроденият майчин инстинкт да предпази децата си от криза никога не надделява над неизбежността и трудностите. Затова Есма решава, че ще се бори на живот и смърт, да събере всички пари за екскурзията, да победи всички трудности и да извоюва правото си на достойнство и гордост.

Изнасилена многократно от войниците, майката е решена да крие съдбовната тайна около зачеването на дъщеря си, да устои на болката в името на лъжата, която може да спаси поне частица от неопетненото детско щастие на Сара.

Двете, залисани в своите проблеми, сякаш почти не се забелязват, или ако се видят, сякаш нарочно се наказват – за страданието, което ги сполита едновременно, и за което не са виновни. И единствено в погледите и разменените заядливи думи си личи огромната любов и привързаност между тях. Само съхранението у жителите на “Гърбавица” е прикриването, а не откриването.

Мълчанието и параваните, с които се преграждат, сякаш са с цел да предпазиш другия от собствената си болка, да му я спестиш, да замълчиш и изтърпиш още един ден с тежкия си кръст.

И Сара, и Есма намират своята сродна душа, търсейки себе си. Светът на двете е еднакво сложен, еднакво пропит с проблеми, и в същото време – толкова различен, че единственото, което ги свързва, е болката и няколкото споделени гена грандиозна упоритост да устоиш на всяка трудност в името на честта си.

Филмът обаче не е тих и изпълнен със спокойна болка – дори напротив – напрежението непрекъснато ескалира, зрителите са на нокти във всеки момент и очакват ту на Есма да й се случи нещо ужасно, ту намереният от приятеля на Сара пистолет да гръмне в ръцете й.

Разбира се, нищо не се случва. Освен голямото признание. Което се лекува, единствено ако говориш за него и го споделиш. Защото мълчанието може би не предпазва другия. А споделената болка боли по-малко. Особено когато е последвана от песен...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase