"Определението за прекрасното е много просто: онова, което ни довежда до отчаяние", пише поетът Пол Валери. Това важи с особена сила за възрастта, в която се разделяме с най-съкровените си детски представи и влизаме стремглаво в редиците на младежта – с всичките неясни копнежи, томителни нощи и първи горчиви заблуди. Трябва да има някаква неписана връзка между топлината на лятото и топлината на новооткритите емоции, зрелостта на въздуха и узряването на усещанията.

Сезонната смяна има значение - особено за младежите, които толкова често реализират своите чувствени импулси през лятото, когато са подвластни на онази небрежна лекота, родена от зноя и нежния полъх на вечерния бриз. Въпреки че действието се развива през 1938 г. в Торино, на фона на надигащия се фашизъм на Мусолини, който впоследствие въвежда Италия във Втората световна война, „Прекрасно лято“ на Лаура Лукети разчита предимно на контраста: красотата и невинността на преходното време преди годините на война, нещастие и мрак.

Адаптация по едноименния роман на Чезаре Павезе от 1949 г., филмът проследява ежедневието на младата Джиния (Йил Яра Вианело), която работи като шивачка в модно ателие в центъра на града. Другата й житейска роля е на грижовна сестра на младия и талантлив, но лишен от вдъхновение Северино. На пръв поглед всичко следва свой нерушим ред. Лукети деликатно улавя фигурата на Джиния в определени архитектурно-композиционни пространства, за да подчертае нейното екзистенциално състояние: клаустрофобията, маркирана от тесни коридори, стени и балконски решетки, допълва нейните движения - обикновено във вертикална поза, при изкачване и слизане по стълбите, докато се придвижва напред-назад с градския трамвай или докато се разхожда по улиците - и намира кулминация в прецизната хореография, която илюстрира както ежедневните сизифовски борби, така и непрестанното й желание да направи нещо повече от живота си.

Насред всички тези визуални мотиви има нещо, което се откроява веднага, и то е постоянното използване на огледала и прозорци, които проектират отражението на Джиния и изграждат двойствен образ. Не е изненадващо, че сдържаната, трудолюбива и нежна млада жена скоро среща Амелия (дебют на прелестната Дева Касел, дъщерята на Моника Белучи и Венсан Касел), общително момиче със свободен дух, което позира като модел на художници. Колкото и внезапна и неочаквана да е срещата им, зрителят веднага предусеща, че това нахлуване на Амелия в прозаичния живот на Джиния най-малкото ще породи някаква мечтателност. Може ли Амелия да се превърне в муза за Джиния? Вероятно да. Двойствеността в отраженията на Джиния скоро придобива плътност: тя започва да следва Амелия в артистични и интелектуални общности, като се дистанцира от предишните си навици и рискува да изгуби работата си; дори променя стила си и под влиянието на Амелия и решава да се пробва като модел, впускайки се в любовна връзка с Гуидо (Алесандро Пиавани), независим млад художник.

Да се върнем за малко към романа на Чезаре Павезе, всепризнат като един от най-великите италиански писатели. „Прекрасно лято“ печели „Стрега“, най-престижната италианска литературна награда. Павезе разказва сияйна приказка за изгубената невинност, съзряването и първата любов. В разгара на едно лято, в което тревожността постепенно се наслоява във въздуха, 16-годишната Джиния е жадна за приключения. Така започва нейното съдбовно приятелство с дръзката Амелия, която я въвежда в прелъстителния свят на бохеми, художници и опияняваща свобода. Под въздействието на новите си приятели Джиния скоро се влюбва в художника Гуидо и това е началото на една отчаяна любовна връзка, заредена с фалшиви надежди и непреодолима страст. Казват, че героите на Павезе са по-скоро символи, отколкото завършени образи, въпреки това се врязват в съзнанието. Тяхната психология не се натрапва на читателя направо, а се разкрива от вътрешната страна на техния житейски опит.

В този смисъл филмът е по-скоро верен на стила на писателя. Лаура Лукети пренася романа в киносалона с тънък усет за преживяванията на двете героини, залагайки много на кинематографията, без да намесва пряко политическия контекст. Филмът разказва история, в която две жени се отразяват една в друга и в която повтарящите се действия на шиене (покриване на тялото) и позиране (разкриване на тялото) представляват директна метафора за съзряването и преоткриването на всяка от тях. Чрез своята деликатна наблюдателност и артистична чувствителност Лаура Лукети улавя вездесъщата красота и жизнерадост, била тя в природните пейзажи и архитектурата на града, а така също и епикурейската философия (слушане на музика, танцуване, пушене, правене на любов и създаване на изкуство), съвместно функциониращи като политическа антитеза на иначе емблематичния за епохата патриархален фашизъм. Режисьорката обръща специално внимание на атмосферата и на всички форми на осезание. Начинът, по който камерата следва тялото, особено жестовете на ръцете, е забележителен и донякъде напомня за романтичната еротика на режисьора Алберто Латуада. Но Лукети умишлено избягва по-зрелищните аспекти на конвенционалната декорация или свръхекспресивната емоционалност, характерна за комерсиалните продукции. Плавната и завладяваща химия между героините на Вианело и Касел оставя усещане за автентичност и очертава фин, леко пикантен портрет на младостта и свободата, най-вече на ритуалите по раздяла с девствеността, неизбежно свързани с прехода от обещанията на лятото към посърналите сърдечни трепети през есента и към меланхолията на зимата… Остава копнежът по едно друго, по-щедро и нетленно лято.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase