Отиващата си 2023 г. ще я запомним с една от най-тъжните констатации за българското образование - учениците ни се оказаха на последно място в Европейския съюз по математика и на предпоследно място по четене, според тестовете на PISA.

За скандалите и срива в българското образование Dnes.bg потърси за коментар преподавателя Маргарита Христова, доктор по методика на литературното обучение и учител по български език и литература с над 20 години стаж.

Зад гърба си тя има управленски опит в частна образователна институция. Автор е на иновативна методическа програма за развитие на критическото, концептуалното и творческото мислене чрез уроците по български език и литература. Обучава учители и споделя опит за интегриран образователен процес в електронни платформи. 

За обществото отдавна е видимо, че усилията на образователните институции и резултатите на обучаваните са в дълбок дисонанс. Стотици действащи иновативни училища, хиляди по хиляди обучени учители, ежегодни национални и международни проекти за обмен, милиони левове в подкрепа на изоставащи и в пъти по-малко за талантливи ученици с особени постижения – срещу всичко това стоят доклади и новинарски взривове за увеличаваща се неграмотност и ниски резултати. При такава ситуация е логично да стигнем до извода, че има нещо гнило в тази система, която дава заявки за функционалност, но оставя усещане у социума за дисфункция.

И не само. Стои усещането за алогичност, за втори план, за задкулисност при създаването на образователни политики, за включването на родители, ученици и учители в игра на образование. За съжаление, празничният ентусиазъм, присъщ на училището като институция, покрай дати, конкурси и проекти не може да тушира тези наслагвания. Не е тайна, че една малка част от учениците успяват въпреки системата, по-голямата част по статистика не успяват. Нивото вече дори не е посредствено. И като споменавам думата „посредствено“ ми се иска да кажа за кой ли път, че делегираните бюджети стимулират масовата посредственост, а минимализмът е основният принцип, по който се осъществява обучението в училище. Учителите изискват образователен минимум, преподават не концептуалност, не цялостна картина, а фрагменти – от теми, от литературни текстове, от процеси. Обучаваните остават с усещането, че нищо не е достатъчно важно, за да му се обърне задълбочено внимание и да се положат усилия за учене.

И за да не съм голословна, споменавайки за игра и договорености, ще поставя проблема за скандалното според мен източване на държавата с така наречените „безплатни учебници“. За хората, занимаващи се с образование, това не е нова тема. Актуалността й се засили от една новина, промъкнала се измежду множеството трусове в държавата – драстичното вдигане на цените на учебниците, по които ще се учи през учебната 2024-2025 г. Може би новината щеше да се приема с друга емоция и посрещната с друга реакция, ако тези доста по-високи суми трябваше да ги заплащат родителите. Презумпцията „някой друг плаща“ обаче е заблуда, защото всъщност парите ще бъдат дадени от джоба на всички данъкоплатци през държавния бюджет.

За широката публика трябва да припомним, че с решение на НС от следващата учебна година всички ученици от 1 до 12 клас ще учат от безплатни хартиени и електронни учебници и помагала. Социалният мотив е ясен – семействата ще спестят между 200 и 300 лв. от годишните си бюджети. Затова и решението за безплатните учебници беше възприето с въодушевление и от страна на родителите, и от страна на учители. Аз също приветствам идеята, но както казва Станислав Стратиев ние сме факири на това да постигаме обратен ефект. Балкански синдром.

Моите резерви са породени от наблюдението ми върху това какво се случи преди години, когато Народното събрание прие учебниците от 5. до 7. клас да бъдат безплатни. Предложението тогава, както и сега, беше на партията столетница, а за нея се знае, че има топла връзка с най-голямото издателство в България за учебна литература. Част от служителите в МОН са на втори трудов договор в това издателство. Информация, потвърдена многократно от първа ръка. Много внимателно следих промените през 2007-2008 г. Цената на учебника по литература за 5. клас например беше 6,50 лв. След взетото решение от НС цената на учебника скочи на 13 лв. за същия вид хартия, същия брой страници и учебно съдържание. В ход е реализация на същия сценарий.

Няколко факта и малко сметки ще направят картината по-ясна. По времето, когато родителите купуваха учебниците, такива се осигуряваха предимно за децата в големите градове. Средно един випуск в България е около 50-60 000 ученици. При старото положение учебници са купували половината (това по статистика) - около 25 - 30 000 учебника. С новото решение държавата се задължава да купи за всички ученици. И то на различни цени – двойно по-високи. Двойно по-голям тираж с двойно по-високи цени. Мисля, че няма да сбъркам, ако използвам метафората за "издоената държава".

На всеки три години учебниците се бракуват и се прави нова пълна заявка за осигуряване от държавата. Купища учебници, които могат да се използват още поради това, че са запазени, отиват в пещите за унищожение. Целта е ясна – облагодетелстване. Преди 5-6 години директорът на най-голямото училище в Добрич ми каза, че книжната мафия в България е втора по генерирани печалби. Излиза, че за книжната мафия семействата са само таргет група; ние, учителите, сме инструмент за предзадедан избор на определени ресурси, а държавата - държавата е крава.

При осигурени безплатни учебници от държавата родителите бяха убеждавани, че качеството на образованието ще се постигне именно чрез помагала, които те трябва да закупят на децата си. Спомням си анекдотична бележка, тиражирана обикновено около началото на всяка учебна година: "Родителска среща през септември - вход свободен, изход - 80 лв."

Подготовката за поредното източване на бюджетни средства е скандал, но не е единственият за 2023 г.

Скандални бяха и опитите за промени в учебните програми от 1. до 10. клас. Слава Богу МОН срещна огромен отпор от страна на учителската колегия и от видни общественици и беше принудено да се откаже от намеренията си. Намерения като тези: да заличи като ключово понятие "спасението" от учебната програма по философия за 10. клас, да отпадне изучаването на първия предговор „Ползата от историята“ на Паисиевата „История славянобългарска“ или пък да преситуира Вазовите творби „Левски“ и „Под игото“ от 10. в 9. клас, което прави невъзможно пълноценното изучаване на класически творби от българската и западноевропейската литература.

Общото между трите „реформаторски“ предложения виждам в посегателството над националната ни идентичност и християнската ни култура и това трябва да признаем не е случайно, а е в дневния ред на неолибералните кръгове в България.

С очертанията на скандал са и все по-явните опити за джендъриндокринация на деца и младежи в ученическа възраст. Доказателства можем да видим не само в разпространяваните брошури през здравните кабинети в училищата, но и в начина, по който се използват дати и събития, за да се насаждат и втълпяват идеи, чужди на здравия морал и разум. За мен най-неприемлива е училищната дейност на неправителствени организации, финансирани по международни програми.

Не съм убедена, че достъпът им до деца и младежи е с информираното съгласие на родителите. Световният ден на толерантността се използва, за да бъдат атакувани безпощадно неукрепналите умове. Пред очите ни толерантността се превръща в боен лозунг на релативизма. Налага се ново разбиране за толерантността, която в крайната си форма е глупава и самоубийствена. Може да е добродетел само за хората без убеждения. Конкретни примери за това дават и Габриеле Куби в книгата си „Глобалната сексуална революция“ и авторите на преведената още преди 20 години книга „Новата толерантност“ Джош Макдауъл и Боб Хостетлър.

Интересът на фондации и неправителствени организации, разпространяващи джендър идеологията, към училищата е индикация за това, че битката е за умовете на децата и младежите. За подготвените педагози и психолози е неоспорима научната теза за късното самоопределяне. То става не по-рано от 21 години. Именно тогава физиологично мозъкът достига до етапа, в който може да направи такава саморефлексия. В този смисъл всяко действие спрямо неспособните на самоидентификация млади хора може да се приеме за пропаганда и манипулация.

А не е ли това една от основните ни задачи като педагози – да предпазваме децата и младежите от капаните на ширещите се манипулации? 

Като учител с над 20-години стаж в системата на образованието смятам, че училището все повече бяга от съществената си цел – да изгражда личности с характер и способности за високо качество на живот и принос за общността. Учителите обаче имат сякаш най-малко време именно за това. Въпреки заявките за разтоварване, административната тежест все още е твърде голяма. Проблемните ситуации стават все повече и по-сериозни, защото социалните кризи рефлектират върху младото поколение. Именно това е една от причините новопостъпващите учители скоро след началото на кариерата си да търсят професионална реализация извън учебните заведения.

Загубата на ентусиазма идва от разрива между романтичната представа за възможностите, които дава професията, и предзададените невъзможности на реалността. Смея да твърдя, че в образователната система умишлено се поддържа хаос, прикрит зад високопарни стратегии, програми  и проекти. Когато един млад и сравнително ориентиран специалист вкуси от хаоса, той търси изход за себе си извън системата.

Проява на безредие е и настойчивият опит на образователното ведомство да огъне образователния процес по поредица от измервания – НВО, ДЗИ, PISA. Учениците са в училище не за да се справят добре на тестовете – това трябва да се осъзнае не само от обучаваните, а и от тези, които генерират образователните политики.

Много се изписа и изговори за резултатите от международното изследване, а коментарите са полярни – от пълно отрицание на образованието такова, каквото е, до отричане на необходимостта да се правят подобни измервания и съпоставки на уменията. Срив има и отговорността за него трябва да се подели между семейната среда, училището и обществените ценности. Бих допълнила още няколко нюанса.

Образованието ни би било истински ефективно, ако има адекватно целеполагане, ако не се правят компромиси с качеството, ако се прилага методика, съобразена с индивидуалните потребности на учениците, ако има обективност в оценяването на знанията, ако се реши едно огромно противоречие – между класно-урочната система и интерактивните подходи, които я надхвърлят. 

Накратко – имаме изключително сериозни задачи за решаване не само през идната 2024, но и през следващите няколко години. В едно съм категорично убедена, че реформата няма да сработи, ако през 3-4 години правим частични промени, без да сме видели резултатите от поредното нововъведение, обявено за революционно.

През системата и нейното управление трябва да бъдат пуснати водите на река Алфей. Търси се смел Херкулес!
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase