Гротеската като национална психоанализа

След месеци спорове какво да се прави с паметника на Съветската армия в центъра на София, проблемът беше решен за няколко минути, с помощта на няколко спрея и страхотно въображение.

Като млада майка прекарвах по цели дни в градинката до паметника, но никога не съм  виждала толкова хора около него. Дори и аз се вдигнах в 10 часа в събота сутринта, само за да видя на живо творбата на неизвестните художници, превърнали войниците с автоматите в герои от комикси. Група тийнейджъри се забавляваха да си правят снимки с фигурите на Супермен, Зеления Гоблин, Капитан Америка и останалите супергерои, а един от тях възкликна: „Ако не бяха го нарисували, никога нямаше да го видя тоя паметник”.

Непознат човек ме помоли да го снимам, докато позираше без грам свян в акробатични пози, прегърнал Супермен. Телевизионни екипи отснемаха грижливо шарената фигурална композиция, разработвайки всеки детайл. Всички, точно като нас, бяха дошли специално, за да видят новия облик на паметника.

И всички, познати и непонати, се усмихваха един на друг и с неподправен възторг коментираха: „Браво, евала на пичовете!“. Говорихме си, че вероятно идеята е мислена дълго време, създадена е стройна организация, за да може работата да бъде свършена бързо и незабелязано.

Реакцията на властите е очаквана – полицията търси неизвестните вандали. Реакцията на обществото обаче, е точно обратната – тези момчета и момичета заслужават похвала, не наказание. От място, което провокираше омраза и разделение, превърнаха паметника на Съветската армия в повод за усмивка.

Всяка държава сама решава как да приеме историята си и как да се отнася към нейните паметници. В Будапеща, например, всички паметници от времето на социализма са грижливо запазени. Почистени, оградени и поддържани. Въпреки че унгарците имат сериозни основания отдавна да са минали с багерите през тях, не са го направили.

У нас обаче паметниците се рушат, крадат, драскат, боядисват. Не само тези от времето на комунизма. Вандалите не подбират, а за крадците е важен само металът, ако ще и да е само в буквите на името.

Не знам какво е искал да каже творецът, но ще ви кажа как се почувствах аз пред паметника. Преобразяването на намръщен войник с автомат в Дядо Коледа е единствената оценка на историята, възможна в абсурдната българска реалност.

Българското общество от години отказва да даде категорична оценка на новата и най-новата си история и предпочита да се овъртолва във витиевати фрази и аморфна емоционалност. Затова преходът към демокрация, който трябваше да продължи няколко години, се очертава безкраен. Защото не знаем нито откъде тръгваме, нито къде искаме да стигнем. Политиците ни се държат като клоуни, избирателите гласуват за супергерои, ценностната система на децата ни се гради от Макдоналд`с.

В тази ситуация самоиронията е единственото възможно отношение. И това ни беше показано красноречиво от хората със спрейовете. Аз не открих в нарисуваните фигури подигравка с червената армия, нито с американската масова култура, а жестока ирония към всички нас и нашия страх да признаем и да приемем истината за миналото и настоящето си. Видях истинския образ на обществото ни, точно толкова гротескно и противоречиво, колкото не ни се иска да признаем.

Ако Столична община иска да направи нещо смислено с паметника, да го остави така. И даже да покани неизвестните художници да довършат и останалите части от паметника, с трайни материали, за сметка на общината. А полицията да сложи папката с делото в кашоните със случаите, приключени поради липса на доказателства.

А ако все пак тези хора бъдат задържани, им дължим един хубав, съвсем реален офлайн протест. И може да не ни бива в рисуването колкото тях, но пък има достатъчно паметници за упражнения.