Месец преди инвазията в Ирак през 2003 г. тогавашният държавен секретар на САЩ Колин Пауъл опетни забележителното си политическо наследство с впечатляваща презентация на "Пауър пойнт" пред Съвета за сигурност на ООН, която днес не се помни с добро. В нея ставаше дума за предполагаемото притежаване на оръжия за масово унищожение от Ирак и за тайно споразумение на Саддам Хюсеин с терористи от Ал Кайда, пише Салим Лоун във в. "Гардиън".

Съветът за сигурност отказа да даде разрешение за война, но обвиненията на Пауъл дадоха ясно да се разбере, че конфликт все едно ще има и то скоро. Така започна тази неморална война и многобройните породени от нея по-малки конфликти, чиято цел бе изкореняване на тероризма и на несигурността, но която всъщност донесе невъобразимо човешко страдание, кръвопролитие и нестабилност, каквато не можехме да си представим. На Пауъл не му се водеше война, но нямаше друг избор, освен да настоява за конфликт, който неговият президент искаше.

И на Обама не му се води война. Той дойде на власт с яростна предизборна критика на ръководената от Буш инвазия в Ирак. Но утре, 11 години по-късно, той ще застане на същия подиум като Пауъл и ще призове света да подкрепи една нова предвождана от САЩ война, този път срещу Ислямска държава в Ирак и Сирия.

Жестокостта и рязането на глави накараха света единодушно да заклейми групировката, но няма консенсус как да бъдат победени бунтовниците, нито сред съюзниците на Вашингтон, нито, което е още по-важно - в самото американско правителство.

Геополитическата ситуация е допълнително усложнена от въздушните удари, извършени вчера сутринта от САЩ, по територията на Сирия срещу Ислямска държава. Пет арабски сунитски страни, включително Саудитска Арабия, се присъединиха към ударите, което повдига въпроси доколко те са законни.

Заради нежеланието си да започне война Обама бе месеци наред яростно критикуван, като никой друг американски президент през последните 40 години. Когато медиите отразяваха близкоизточните кризи, редовно изтъкваха отказа на президента да въоръжи "умерените" джихадисти в Сирия като причината за възхода на страховитата Ислямска държава. Връзката между двете се смяташе за неоспорим факт, както и твърдението, че съществува жизнеспособна "умерена" джихадистка групировка, способна да свали от власт режима на Асад.

За да усетим промяната в американския политически пейзаж към подкрепа за военни действия, да си припомним, че далеч по-спорната война на Буш през 2003 г. бе предшествана от национален дебат. Войната на Обама бе предшествана само от раздувана от медиите кампания за засилена военна интервенция.

Дори в своята партия Обама не срещна много подкрепа, а големи фигури като Хилари Клинтън се изказаха презрително за неговата сдържаност.

Предвид тази промяна в нагласите президентът се провали, като не успя да предложи на американците ясна визия как бурните събития в Близкия изток и Северна Африка могат да бъдат овладени, без да бъдат ангажирани САЩ в безкрайни военни интервенции. Но действията му през изминалата година отговаряха на целта да се избегне употребата на сила, там, където е възможно: той устоя на натиска да бомбардира Сирия и съдейства за сключване на споразумение, благодарение на което бе унищожен химическият арсенал на Дамаск; привлече Иран към сериозни преговори по ядрения въпрос; разкритикува Израел и палестинците, когато мирният процес се провали; и не размаха инстинктивно меч заради събитията в Украйна.

Дори когато две седмици се е готвел да съобщи официално за планираната война срещу Ислямска държава, според в. "Ню Йорк“ той е казал на екипа си да не преценява различните политически опции в контекста на силен външен натиск. Казал, че е готов да "плати тази политическа цена", вместо да бъде насила въвлечен във война. "Не се извинявам, че бях предпазлив в тези области", допълнил той. Обама бе наясно, че тази война "би била проблем за следващия президент, а вероятно и за по-следващия".

Но "политическата цена", изглежда, стана твърде висока за президент, на когото през ноември предстоят междинни избори и му остават още две години в Белия дом. Човек би си казал, че той предприема нова война като подарък за Демократическата партия. Но каквото и друго да постигне, атаките срещу Сирия без разрешение на ООН - което Уставът на ООН и международното право определят изрично като незаконно действие - ще опетнят политическото му наследство.

Никой не поставя под съмнение нуждата да бъдат сразени екстремистките групировки, но това няма да бъде постигнато със стратегиите, използвани след 11 септември, поради които глобалната нестабилност достигна най-високите си за последните 50 години. Възходът на Ислямска държава категорично показва, че - ако изобщо има нужда от други доказателства - провала на целите, които САЩ преследваха с катастрофалните интервенции в Афганистан, Пакистан и Ирак, продължили десетилетие.

Сега има десетки хиляди международни терористи, докато навремето те бяха относително малко. Сега тези разрастващи се терористични банди контролират обширни територии в две страни.

Има голямо несъответствие между висшата цел на САЩ – да защитят своите граждани от терористични атаки - като в същото време се работи за подкопаване на светски държави като Сирия и Либия, които не представляват заплаха за Запада и самите те се борят с екстремизма.

Някои арабски и други мюсюлмански съюзници на САЩ, сред които Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ, имат съмнителни постижения в това отношение. Налагало се е многократно да бъдат притискани от Запада да предприемат действия срещу тероризма, като резултатите в най-добрия случай са смесени. В Сирия основната задача - разгромът на Ислямска държава и други терористични групи, заплашващи Запада - няма да бъде постигната, ако паралелна цел е, както аз смятам, смяна на режима.

Примерът с Либия най-ясно опровергава тези, които са убедени, че в арабския свят има достатъчно много "умерени" джихадисти, склонни да се борят с оръжие в ръка. Преди три години Дейвид Камерън и Никола Саркози отидоха в Бенгази, за да приветстват възторжено "демокрацията и куража", показан от групировките, на които помогнаха да вземат властта. Сега Либия тъне в разруха, няма правителство, а десетки милиции се бият за властта.

Тони Блеър даде собствена интерпретация на причините за либийското фиаско, като каза, че хаосът там е можело да бъде избегнат с използването на сухопътни войски. Няма значение, че десетки хиляди военнослужещи бяха разположени в Ирак и хаосът там не спира вече 11 години. Блеър каза тази седмица, че Великобритания не бива да изключва възможността да бъдат изпратени сухопътни войски да се бият с Ислямска държава.

Използването на сила понякога е необходимо. Но без паралелни политически стъпки, които да бъдат съобразени с дълбоко вкорененото недоволство и от Запада, и от арабските правителства, силата ще подхрани религиозните разделения в редиците на екстремистите. Няма обаче никакъв признак, че някой в момента мисли как да се справи с това недоволство. Войната, която Обама започна с подкрепата и вероятно с бъдещото участие на Великобритания, е рецепта за безкраен конфликт и безкрайни разширяващи се кръгове на радикализация.
 

/БТА/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase