Гише 5*

Такова е положението в много пощи, например, където все още се топят пръсти в една гъба, за да се разлистват страниците по-лесно, пише се в тетрадки /подвързани/, а комуникационният обмен клиент-чиновничка се осъществява през гише с дупка колкото хралупата на японска летяща катерица. И въобще тези гишета ми приличат на контролно-пропускателен пункт на Ивицата Газа, само дето там информационният обмен сигурно тече по-лесно.

Почувствах същото вчера, когато се запътих към данъчното, за да разбера какво трябва да направя с декларацията си, тъй като установих, че е попълнена грешно, ама това стана след като я бях изпратила. По пощата. Все още не съм получила обратната си разписка за декларацията, която е подадена в Централна поща на 15 април. Само за сравнение - като пращаме колети на брат ми в Япония , те пристигат там за 10 дни.

Към 9 сутринта влязох в данъчното, където пред мен почти лъснаха житата. Имаше към двайсет еднакви гишета, ¾ от тях още не бяха започнали работа, но затова пък имаше солидно количество граждани. Наредих се на най-малката опашка и докато си чаках реда, преценявах обстановката.

Ето, на крайното гише вляво един мъж на средна възраст се пенеше пред невъзмутимата чиновничка и я уведомяваше, че това не е държава и те не знаят как да си вършат работата, което обаче не я впечатли много и тя продължи да стои като сфинкс.

След това зад мен изникна жена с начални признаци на тежка невроза, която протестираше срещу това, че от известно време две гишета си играят с нея на народна топка и я прехвърлят от едното на другото. Таман пристигне на едното и там й кажат – идете на другото. Това, че жената току що е дошла оттам, очевидно няма никакво значение, а виковете й останаха глас в пустиня. Божеството зад стъклото само се дзвереше срещу жената и с това комуникацията приключи.

Малко се уплаших от перспективата пред мен, но стиснах зъби и дори възспрях гнева си, когато ме предредиха. Принтерът на данъчната инспекторка, пред която се бях наредила, естествено се развали, тя започна да вика колежката си Еми, но Еми беше твърде заета, след това дойде някаква друга, десет минути се обсъждаше колко сполучливо е избрала да се облече със зелен пуловер, през това време Еми вече дойде и рестартира компютъра.

Най-накрая очевидно ме забелязаха, че вися немощно от 20 минути, и едната ме удостои с поглед. Опитах се да промуша словесно проблема си през стъкленото заграждение, което, ако не знаете, най-успешно става като се сгънете в кръста под ъгъл от 45 градуса и извъртите челюстта си така, че да пасне на отвора.

След това започвате да говорите и да се надявате, че поне 30% от казаното ще достигне до ушите на човека зад стъклото. При мен процентът очевидно бе по-нисък, защото инспекторката разбра всичко погрешно, каза ми, че нищо не може да се направи и ми задаваше идиотски въпроси.

Затова извадих тежката артилерия, състояща се от поглед ала гладен дакел, объркано изражение на лицето и умолителни жестомимики. Това изглежда подейства и след второто ми завиране в дупката ситуацията бе комуникирана правилно.

Половин час по-късно изпълзях от сградата потна и омаломощена, с безценната информация в главата си. Борбата приключи без особени жертви, като се изключат нервите и гъненето пред гишетата.

Някой път обаче може и да се пролее кръв, затова не е зле да се назначават и щатни психиатри, които да консултират клиентите или най-добре направо гробари – да копат труповете. Защото промяна скоро очевидно няма да има.

*Изборът на номер не е тенденциозен, ситуацията е същата и на гише 6, 7, 8 и т.н.