С двата крака и хоп в локвата

Изобщо няма да ви изненадам със следващата история. Сутрин, София е осъмнала снежна, но плюсовите температури са я превърнали в голяма кална локва още в десет и половина. Живея близо до строежа на метрото в Лозенец, поради което още на 100 метра от къщи съм в кал до коленете.

Не че нещо, но отивам в Министерството на финансите и не ми се струва нормално да се появя като бригадир на строителен обект. 

Докато стигна до крайната цел, вече съм се сблъскала с всички гадни номера на софийските улици – локви; дупки; поддаващи плочки, изпод които изненадващо бликва кал; локви по улиците, през които автомобилите преминават, без да намалят. Крайният резултат е, че освен мръсна от горе до долу, вече съм и мокра.

Е какво толкова, това всичко го знаем, ще кажете. Това е проблемът, ще ви отговоря. Защото не сме достатъчно взискателни.

Всеки от нас е виждал улиците и тротоарите на европейските столици, по които, като вали, не се образуват гигантски локви. Всеки от нас е виждал как около строежите, не само в градовете, а и на магистралите, е чисто, все едно не се разкопава пръст. Защо тогава, след като очевидно топлата вода отдавна е открита, това не се прави у нас? Защо приемаме това за нормално там, а не го изискваме тук?

Не очаквам общината да извади допълнително пари, за да мие около строежа на метрото, но не виждам причина да не търси отговорност от фирмата строител, ако замърсява извън ограденото пространство.

И ако приемем, че повечето столични улици са правени отдавна, защо дори и новите булеварди се наводняват, да не говорим за току-що построената дъга от околовръстното шосе, която в края на миналата година се превърна в пълноводна река?

Както обича да казва кметът Йорданка Фандъкова, в София много се строи. И това е чудесно, стига да не превръщаше града в голяма мръсна кална строителна площадка.

За сметка на това общото усещане от разбитите улици и тротоари и лющещите се фасади е, че градът е вехт и неподдържан. През зимата София е ледена пързалка, а през пролетта дъждът разнася по улиците пясъка, хвърлян в борбата с леда.

Разказвам всичко това не просто за да критикувам общината. Разказвам го, защото както и в много други отношения, не всичко е въпрос на пари, а на отношение, на мислене, на желание.

Ние, от една страна, не сме достатъчно претенциозни. Някак си с лека ръка приемаме, че „тука е така” и не може да се промени. От друга, не сме склонни да променим някои свои навици и да положим усилие, за да се чувстваме по-добре всички в собствения си град, който и да е той.

Докато размишлявам за това, почти се сблъсквам с една девойка, която чака кучето й да си свърши работата на тротоара. Вече така съм набрала, че мигновено отварям уста, за да се скарам с нея. Даже вадя фотоапарата, за да снимам.

Но в този момент момичето се обръща и виждам, че на едната си ръка има найлонова ръкавица, а в другата държи пликче. Толкова съм изненадана, че забравям да снимам и отминавам засрамена.

Засрамена, че бях готова да стоваря на това момиче всичките си обвинения срещу толкова много живеещи в София хора, които обаче изобщо не могат да се наричат столичани. Засрамена, че съм се оставила толкова да свикна с грозното и мръсното, че дори вече рядко се възмущавам. Засрамена от името на всички нас, които сме толкова непретенциозни – към своя град, към съседите си, към институциите, към самите себе си.