Ctrl+C, Ctrl+V

Германски министър подаде оставка, защото изплагиатствал голяма част от докторската си дисертация. Мощен скандал разтресе Лондонското училище по икономика и политически науки (колеж на Лондонския университет) заради подозрения, че синът на Муамар Кадафи също е плагиатствал, за да се добере до докторска степен.

Както коментира ВВС, седмицата не беше особено добра за честното образование. И отново повдига въпроса дали плагиатството е напълно извън контрол.

Случаите с подалия оставка министър на отбраната на Германия Карл-Теодор цу Гутенберг и Сейф ал-Ислам предизвикаха доста шум в медиите, но в света на висшето образование и книгоиздаването проблемът с плагиатството е много сериозен от години.

”Интернет дава безпрецедентно лесна възможност на студентите да копират и фабрикуват”, коментира Джуд Керъл от Оксфордския университет.

„Google осигурява достъп до изключително богат набор от текстове. Възможностите за събиране на необходимия материал се увеличиха значително”, обяснява Керъл пред ВВС.

Преди плагиатството включваше много четене и преписване на ръка, сега всичко става с натискането на няколко бутона за copy (Ctrl+C) и paste (Ctrl+V). Wikipedia и редица други сходни източници са истинско богатство за всеки кандидат-плагиат.

Джуд Керъл дава пример с поета Джордж Гордън Байрон, известен като Лорд Байрон, който не давал на никой да припарва до личната му библиотека, за да не се разбере откъде копира идеи, фрази и т.н.

„Сега всички можем да копираме личните си библиотеки без проблем”, уточнява Керъл.
Плагиатството е древно, колкото и самата писменост. Доказателства за това има още в творчеството на древногръцките драматурзи. Велики личности са били опетнявани от подозренията, че крадат идеи и слово.

Посмъртно д-р Мартин Лутър Кинг беше заподозрян, че е изплагиатствал част от своята докторска дисертация.
Американският вицепрезидент Джо Байдън пък беше обвинен, че е използвал чужди заключения в правна статия и че си приписал част от реч на британския политик от близкото минало Нийл Киннък.   

Но през последното десетилетие в академичните среди се бунтуват все по-сериозно срещу вълната от студенти, които ползват всичко от Wikipedia до поръчкови есета в преследване на лесни високи оценки. И така университетите влизат в неизбежна война на котка и мишка с плагиатите.

В тази връзка 98% от висшите учебни заведения във Великобритания използват стандартизиран софтуер, който анализира подозрителните студентски разработки.

Програмата сканира текстовете за пасажи, които са складирани в база данни със 155 милиона курсови и дипломни работи, 110 милиона други документа и 14 милиарда уеб страници. През изминалата година с тази система са били проверени над 3 милиона есета.

Разбира се, програмата не дава категорични и безгрешни резултати, тъй като много често засича широкоразпространени цитати и препратки, които студентите използват масово. И тук отново на дневен ред идва човешкият фактор, под формата на усета на преподавателя.

Лектори разкриват, че има множество признаци, издаващи плагиатите, в това число внезапни отклонения – от добър към лош език, от академичен към журналистически стил, от местоимения в единствено към множествено число.

„Повечето плагиати са първокурсниците, които копират по простата причина, че никой не им е дал подходящите инструкции как се пише есе”, хвърля малко по-различна светлина върху проблема д-р Джон Олсон от Института за съдебна лингвистика.

„Тъкмо сте завършил гимназията и изведнъж ви карат да пишете есе от 3 000 думи за един ден. Това е стряскаща задача”, казва Олсон.

Според него към новобранците трябва да се подхожда с известна доза снизхождение, докато успеят да намерят „собствения си глас”.

Проблемът с плагиатството обаче далеч не е само за научните среди. В журналистиката също сме свидетели на чести скандали в тази връзка.

Така например носителката на „Пулицър” Маурийн Дауд (колумнист във вестник „Ню Йорк Таймс”) си призна, че е използвала цял параграф дума по дума от блогъра Джош Маршал без да го спомене в статията си. Дауд се оправда, че грешката е била неумишлена, твърдейки, че чула цитат на преписаното от свой приятел.

Сходни инциденти има в изобилие и в книгоиздаването.

Така например от литературна сензация на 17 години с книгата „How Opal Mehta Got Kissed, Got Wild, and Got a Life” американската авторка с индийски произход Каавия Вишванатан се срина до определения като „плагиат” и „измамница”.

Новелата, разказваща за индийско момиче, което трябва да се „американизира”, за да успее със следването в Харвард, се превръща в бестселър, а Вишванатан подписва договор за стотици хиляди долари за втора книга.

Впоследствие се оказва, че огромни пасажи от произведението й са дирекни преписи от множество източници, сред които други книги и неизменната Wikipedia. Договорът е прекратен, а копията от книгата изтеглени от пазара.

Друга млада писателка – 17-годишната германка Хелене Хегеман, се защити при подобни обвинения, че не плагиатствала, а „миксирала” копираната информация. „Така или иначе такова нещо като „оригиналност” не съществува, има само достоверност”, опитва се да ни убеди Хегеман.

Дали е така?