Светът е голям, защо не го забелязваме

Петък сутрин. Най-напред Twitter ме залива със съобщения за земетресение в Япония с магнитуд 8,9 по Рихтер, последвано от цунами.

Когато пускам телевизора, световните новинарски канали вече са организирали излъчване на живо на приливната вълнà, която е погълнала 150 метра от сушата и продължава да приижда.

Кадрите са потресаващи – наводнени земи, тресящи се хора в офиси, пожари и всички възможни последици от подобно бедствие, макар японците да са възможно най-подготвени да се справят, защото имат богат опит.  

Бърз преглед на Facebook показва, че и там това е най-обсъжданата тема. Но не и за българските телевизии.

Малко след девет сутринта, когато традиционно е времето за „теми от живота”, нито една телевизия не е променила сценария си, за да пусне кадри от Япония. Навсякъде в студията седят някакви хора и си говорят за някакви неща, които изобщо не дочаквам да чуя, сменяйки каналите.

Не че имам нужда да гледам българска телевизия вместо BBC, но по всички новинарски стандарти да покажеш кадри от бедствие на живо, си е удар в десетката. Зрителят обича трагедиите, по възможност по-мащабни и по-разрушителни. Звучи цинично, но цинизмът е основна черта на журналистическия труд, без него не можеш да се абстрахираш от човешкия елемент и да си свършиш работата.

Но наистина не разбирам защо когато очевидно аудиторията се е залепила за телевизорите или компютрите, за да гледа изумителната картина ала „края на света”, българските телевизии излъчват кулинарни предавания, светски клюки и изобщо неща, които може да видим и утре, а може изобщо да не видим и няма да загубим абсолютно нищо.

Възмущението ми всъщност подобно на приливната вълнà в Япония, започна да набира скорост още от предната вечер, когато бюлетинът на БНР в 18 часа започна с новината за едночасовата стачка в БДЖ, вместо с решението на НАТО да наблюдава отблизо ситуацията в Средиземно море заради Либия.

Съжалявам, но протестите в БДЖ, въпреки заплахите да продължат и на другия ден, които (както и очаквах) не се оправдаха, изобщо не могат да се сравнят с мащабите на бедствието, което ще настане, ако Алиансът започне операция срещу Кадафи.

Не разбирам защо на фона на тресящия се (включително и буквално) свят, българските медии са така упорито втренчени в барбекюто на Доган. Разбирам, че прословутото барбекю се превърна в символ на недосегаемостта на лидера на ДПС, но не разбирам защо тази новина трябва да измести водещите световни вести.

И кой губи от всичко това? Драгият зрител, разбира се. Дали медиите отразяват това, което зрителят очаква да разбере, или той свиква да потребява медийното отражение на действителността, е въпрос, подобен на онзи за кокошката и яйцето.

Дали аудиторията има ниски изисквания, или медиите така я възпитават? Дали ако медиите вдигнат малко летвата, няма да се окаже, че са подценявали публиката си, или пък няма да си върнат онази аудитория, която гледа само Дискавъри ченъл и не използва вестници дори за да си застеле пода, когато боядисва.

Провинциализмът няма да ни спаси от глобализацията, колкото и според някои да е примамливо убежище. Светът се променя, понякога се руши пред очите ни, а ние битуваме с глава в пясъка.

Гледайки кадрите от Япония, си мисля, че животът е твърде кратък и крехък, за да си позволим да го пропиляваме. А светът е твърде голям, за да си позволи да не го забелязваме.