Моят баща нацист

Инге Франкен живее в мезонет в Берлин, но рядко се задържа дълго в него, въпреки че е пенсионерка. Госпожа Франкен има мисия – обикаля училищата и разказва на децата за своето минало и за тъмното минало на своята страна, пише ВВС.

Часът й започва по един и същи начин – показва на класа снимка на две малки момчета под 10-годишна възраст, които позират в нацистки униформи, и търси реакцията на учениците.

Едното момче гордо е изпъчило гърди, другото изглежда засрамено. Пред децата от днешното поколение стои изборът кое от двете биха избрали да бъдат, разказва Инге.

„Ако часът е минал добре, учениците споделят, че ще се приберат вкъщи и ще разпитат своите родители, баби и дядовци какво се е случило с тяхната фамилия през войната”, казва тя пред BBC.

Така за госпожа Франкен остава удовлетворението, че e подтикнала учениците към размисъл, търсене на отговори, опознаване на историята.

Призванието й е продиктувано от нейното собствено минало, скрито в един куфар и спомените на нейната майка. Инге е едва двегодишна, когато баща й е убит при обсадата на Ленинград. Тя не го е познавала, разбира кой е и какъв е от разказите на майка си, и неговите писма от фронта, откъси от които слуша всяка неделя.

„Мама ми казваше: „Ела, седни. Ще ти прочета някои части от писмата на баща ти. Ще трябва да го опознаеш по този начин, защото иначе не можеш да разбереш какъв прекрасен човек беше той”, споделя Инге.

Но дори и в детската си възраст тя забелязвала, че имало места, които майка й умишлено пропуска. Които не искала да й чете. И така години наред тайната останала неразкрита. Докато на 40-ата си годишнина Инге Франкен не настояла да узнае цялата истина.

Пропуснатите пасажи разкривали детайли за зловещи събития, в които по всичко личи баща й (отдаден докрай на нацистката кауза) е бил замесен.

„Повече от 30 партизани са обесени по дърветата”, гласи част от едно от писмата. В повечето разкрити пасажи личала гордостта от убийствата и мощта на германската военна машина.

Когато Инге се обадила на майка си, чула следните думи: „О, дъще. Не исках да четеш тези редове, защото там пише ужасни неща”.
 
През годините майката на Инге преживяла рязка промяна в позицията си по отношение на събитията от Втората световна война. Когато конфликтът избухнал, тя и съпругът й били предани нацисти. А след новината за смъртта на любимия й, тя скърбяла, но същевременно била изключително горда, защото станала вдовица за Фюрера, за Хитлер.

Дори имала сертификат от властите, с който се удостоверявало, че мъжът й е загинал в битка за свободата на Велика Германия. Снимките на съпруга й, гордо позиращ с нацистка военна униформа, дълго време били на видно място в дома им.

Но след разгрома на Хитлер и неговия режим, всичко било загубено завинаги – и домът, и  съпругът, и идеологията. И постепенно гордостта била заместена от срам.

Шокиращото разкритие подтикнало Инге да започне да помага на потомци на жертви на Холокоста да открият историята на своите предци. Започнала и да изнася лекции в училищата.

„Когато започнах да се свързвам с евреи в Германия и по целия свят, майка ми ми каза, че правя това и за нея”, споделя тя.

В интерес на истината Инге не е сама в мисията си. Такива като нея, които търсят и се борят с миналото си, има много в цялата страна – грижат се за гробищни паркове, синагоги, създават музеи или просто събират архивни документи.

Артур Обермайер (евреин) посещавал Южна Германия с жена си, за да проследят миналото на фамилиите си. „Във всеки град имаше хора, които съвсем доброволно съхраняваха еврейските история и култура от онова време”, разкрива Артур.

И продължава: „Правят го, защото чувстват, че като германци това е най-правилното нещо, което могат да направят. Няма друг конструктивен начин, по който да реагират на ужасяващото минало на Германия”.

За това лято Инге Франкен е организирала голяма семейна сбирка. „Мина доста време, докато най-накрая в моята фамилия се осмелим да говорим за миналото ни, понеже голяма част от по-старите са били нацисти”, без да се притеснява заявява тя.

Това няма да бъде изцяло спокойно, приятелско събиране, категорична е Инге. Според нея тези на нейната възраст ще кажат: „Защо да ровим в миналото? Всички знаят какво се е случило.”

„Но тогава младите ще започнат да задават въпроси, ще питат защо никой никога не им е разказвал за техните прабаби, прадядовци, защо не знаят подробности за родословното си дърво”, смята Инге.

И тогава ще получат много отговори, ще узнаят редица факти, макар и не особено приятни. Но истински.