Убийци и християни

Зверското убийство на Яна Кръстева в Борисовата градина беше последната капка в чашата. Онази, от която течността прелива и се излива като лавина от яд по масата, където обикновено правим нашите „революции”. Българинът е бунтар на маса, пред телевизора, а вече и пред плоския екран на монитора. Интернет даде две свободи на българина – анонимното обиждане и анонимното бунтуване. И двете са напълно безсмислени.

Докато в Европа и в арабския свят хората излизат по улиците несъгласни с начина си на живот или начина на управление на държавата си, ние правим групи и каузи в социалните мрежи. Те използват интернет за започване на революция (правителството отрязва всякакви комуникации и чрез интернет координират часовете и местата на уличните протести), а ние стигаме само до интернет и не напускаме сигурния му свят. Това е една разлико между нас и другите.

Има и друга. Преди няколко години в Бостън присъствах на неделна молитва в един от ирландските квартали. След встъпителните си думи пасторът помоли множеството да се изправи, защото има да направи важни съобщения, касаещи общността на квартала.

Той съобщи, че преди два дни, лицето Х е било намерено в квартала наръгано с нож и ограбено. Полицията вече два дни безуспешно се опитва да открие извършителя. Пасторът каза, че се приемат волни пожертвования за семейството на жертвата и всеки, който би могъл да помогне, да даде информация на полицаите, разследващи случая.

След това всички се помолиха за заупокой на душата му и за откриване на убиеца или убийците. Църквата и нейната общност бяха едно цяло и тя бе сплотила вярващите в труден момент. Или поне се опитваше…

Асоциацията, която изпълзява веднага от мозъка ми, като чуя Българска Православна Църква е разкол! Къде е църквата, когато умират млади хора, когато политиците ни заприличват на кални хамелеони? Никъде. Нея просто я няма.

С много малки изключения духовници се показват по медиите и се обръщат към вярващите, само за да съобщят, че анатемосват концерт на Мадона или поредния гей-парад. Социалните й  дейности засягат нищожна част от българското общество. В съзнанието на българите ключовата роля на духовенството отпреди 200-300 години днес е сведена до церемониалност, борби за земи, сгради и свещоливници.

А е ясно, че полицията няма да залови престъпниците – от уличния крадец до боса на мафията, без съпричастно, чувствително и изискващо общество.

И накрая ето какво пише Петко Р. Славейков през 1864 г. в бр. 15 на в. „Гайда”.

"Таквизи сме ти ние: на гърци-владици, на лъжци-просяци, за инат, за салтанат, за моди, за угоди, за едение, за пиение, за игри, за кеф да правим даваме и наддаваме, а за общополезни неща са вкаскастяваме; затуй народните ни работи никак не харосват, но като те не харосват, то и ний ще видим ли някога добър ден?"