Искрено ли плачат севернокорейците за Ким Чен Ир?

Снимка: Reuters

8 / 9

След смъртта на Ким Чен Ир проявите на скръб в Северна Корея придобиха всеобщ и повсеместен характер. Но наистина ли толкова силно чувстват хората тази загуба или се държат така просто, защото така трябва?

Севернокорейците взеха пример от телевизионната водеща, която съобщи новината – тя беше облечена в черно и едва сдържаше сълзите си, пише Би Би Си.

След това сълзите, риданията и ударите с юмруци по асфалта станаха повсеместно явление.

Мъжете и жените се оказаха във водовъртежа на всеобщата безконтролна истерия. „Как можа да ни остави?“, през сълзи казва севернокорейка.

Картината прилича на всеобщия траур в страната след смъртта на бащата на Ким Чен Ир – Ким Ир Сен през 1994 г. Толкова истинска ли е тази скръб?

Психиатърът и писател Антъни Даниелс твърди, че не може да се отговори еднозначно. Той е посетил Северна Корея през 1989 г. в състава на британската делегация за Световния фестивал на младежите и студентите.

„Тук са примесени страх, ужас, неопределеността на бъдещето, всеобщата истерия и може би искрена тъга. Трудно и да се каже какво наистина изпитват всъщност хората и едва ли някога ще научим това. Има огромни различия в културата. При това не бива да забравяме, че си имаме работа с режим, при който хората са длъжни да изпълняват всичко, което не е забранено, затова не може ясно да се каже какво става в сърцата на хората“, казва Даниелс.

Той твърди, че по време на посещението през 1989 г. не е видял демонстрация на емоции освен очевидната обща истерия.

„Когато бях на огромен стадион и се появи великият вожд Ким Ир Сен, всички наоколо станаха и започнаха да му се покланят. В прекия смисъл да се покланят и да крещят. Възможно е тези хора да не са могли да не правят това от страх, но в същото време те наистина да са изпитвали преданост към великия вожд. Когато умря Сталин, хората също плачеха по улиците, но не толкова мащабно и пронизително както в Северна Корея“, продължава разсъжденията си Даниелс.

„В по-малки мащаби подобно нещо се е виждало и в западни страни, когато хората е трябвало да излеят емоциите си. След смъртта на принцеса Даяна някои се страхуваха да бъдат бели врани в общата маса на скърбящите. Но това коренно се различава от случващото се в Северна Корея“, твърди писателят.

Писателката Барбара Демик пише в книгата си „Няма на какво да се завижда: Животът на обикновените хора в Северна Корея“, издадена през 1994 г.:

„Млад студент от Пхенян нищо не чувстваше в душата си, докато всички наоколо ридаеха. Цялото му бъдеще зависеше от това как ще плаче. И това не засягаше само кариерата и членството му в Работническата партия, но и самото му съществуване. Това беше въпрос на живот и смърт“.

По думите на Демик младежът се спасил с това, че изкуствено предизвикал сълзене на очите си. След това просто започнал да ридае с останалите.

Според Кери Браун, ръководител на азиатския отдел на Кралския институт по международни отношения Чатъм хаус, за мнозина севернокорейци това е по-скоро естествена реакция. Защото новината за смъртта на вожда кара хората в страната да се замислят за своята национална самобитност, безопасността си и умението си да оцелеят.

Това е народ, който смята, че е в постоянна бойна готовност, като добрият и красив вожд следи всичко. Но не може твърдо да се каже какво наистина изпитват севернокорейците, както и не се знае каква задкулисна борба за власт се води сред управляващия елит.

„Контролът на информацията е толкова силен, че те вероятно са в шок. Затова виждаме всеобща истерия. Но дали това е скръб, каквато сме свикнали да виждаме на Запад, искрена – не знаем“, разсъждава политологът.

„На тях постоянно им говорят, че страната непрекъснато е изложена на нападки от страна на САЩ и „великите победи“ в миналото са били постигнати само благодарение на силното ръководство. Съответно загубата на главата в подобна патриархална система ще се усеща на личностно равнище“, казва Браун.

„Но проявите на скръб през 1994 г. бяха много по-силни. Защото положението на Ким Ир Сен в севернокорейското общество беше много по-значимо. Сега скръбта не е толкова силна и искрена като тогава“, твърди той.