Интригата около избора на нов шеф на ООН

Изборните цикли стават по-дълги по целия свят. В САЩ например амбициозните политици вече започнаха усилена кампания за президентските избори през 2016 г. в ключовите щати. И други надпревари - като тази за избора на следващ генерален секретар на ООН през 2016 г. - вече до голяма степен попада под радарите. Това трябва да се промени, пише Шаши Тхарур*, "Проджект синдикейт".

Състезанието за поста генерален секретар на ООН, което обикновено става толкова дискретно, че изглежда едва ли не потайно, има малко общо с показността на американската президентска кампания. Това до голяма степен може да се обясни с факта, че решението се взема от 15-те члена на Съвета за сигурност, които подбират кандидата, който трябва да бъде утвърден от Общото събрание на ООН (както се е случвало винаги досега). Критичен момент е това, че петте постоянни членове на Съвета за сигурност - Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция - имат право на вето, така че мнозинството няма никакво значение, ако една от петте световни сили е несъгласна.

Процесът на селекция е допълнително ограничен от неофициалното - но вече от 43 години задължаващо – споразумение за ротация на регионите на всеки два мандата. (Единственото изключение беше с извънредно популярния и добре приет Кофи Анан, който въпреки че наследи на поста друг африканец след един мандат, бе избиран за два последователни мандата.) Тъй като от 1971 г. досега постът се е извъртял през Западна Европа, Латинска Америка, Африка и Азия - настоящият генерален секретар Бан Ки Мун е от Южна Корея - само един регион на ООН още не е бил представен: Източна Европа.

Фактически вече се появиха доста потенциални източноевропейски кандидати, като някои от тях започнаха активно да търсят подкрепа. Ранен фаворит е бившият словенски президент Данило Тюрк, работил като помощник-генерален секретар по политическите въпроси по времето на Анан. Говори се също за настоящия генерален директор на ЮНЕСКО, българката Ирина Бокова, а двама словаци - бившия външен министър Мирослав Лайчак и предшественика му Ян Кубиш - се включиха в надпреварата. Накрая се появи и бившият външен министър на Румъния Мирча Джоана, който има голям авторитет пред правителствата на петте постоянни членки на Съвета за сигурност.

Фактът, че всичките тези петима кандидати са добре познати в дипломатическите кръгове, а четирима имат непосредствен опит в ООН, опровергава старата заблуда, че Източна Европа няма достоен кандидат за издигане. (Пълно признание: всичките петима са ми приятели и ги смятам за напълно компетентни и много подходящи за ролята.)

Но има уловка: Източна Европа трябва да не привлече руско вето. И наистина, това може да е главният фактор в орязването на перспективите пред бившия полски външен министър Радек Шикорски. Ако, както някои се опасяват, Кремъл наложи вето на всички източноевропейски кандидати, представител от Западна Европа или други региони като бившата новозеландска премиерка и сегашен заместник-генерален секретар на ООН Хелън Кларк може да има шанс, особено като се имат предвид призивите на някои най-после да бъде избрана жена на поста.

Ще може ли световната общественост да види голяма част от това състезание? Изборите от 2006 г., на които финиширах с малка разлика на второ място сред седмина кандидати, се характеризираха с безпрецедентно ниво на публичност. Кандидатите се срещаха с регионалните групи в ООН, говореха пред годишната среща на върха на Африканския съюз и дори участваха в дебати по Би Би Си. Появиха се уебсайтове с единствената задача да анализират надпреварата.

Всичко това представлява значима стъпка напред. Предвид важността на възгледите на генералния секретар кандидатите трябва да имат възможност публично да споделят своите идеи и цели, както бях решил да сторя аз.

В крайна сметка обаче публичната кампания даде малко отражение върху изхода, което може да се обясни с факта, че Бан Ки Мун не участва в дебата по Би Би Си. Въпреки че опитите да сподели своята визия може да донесат широко изразена подкрепа за един кандидат, те може да направят същото и за съперниците му. А и в избора за генерален секретар на ООН членовете на Съвета за сигурност могат да гласуват за колкото кандидати пожелаят.

С това не искам да кажа, че надпреварата не съответства на резултата. През 2006 г. Южна Корея стартира едногодишна добре финансирана и мащабна кампания, насочена към 15-те членки на Съвета за сигурност, като бяха направени посещения в техните столици и често се даваха значими двустранни обещания – жестове, за които другите кандидати не разполагаха нито с време, нито с ресурс да направят. И наистина Южна Корея беше единствената страна членка на Съвета за сигурност, организирала подобна кампания.

Очевидният извод е: състезанието за поста генерален секретар на ООН не е за визии, нито за по-добро CV, езикови умения, административни способности или даже лична обаятелност. Тава е политическо решение, което се взема главно от петте постоянни членки. (И е малко вероятно кандидат, спечелил подкрепата на петте, да не спечели мнозинство в Съвета за сигурност, като имаме предвид, че броят на туровете гласуване е неограничен.)

В резултат "най-малко неприемливият" кандидат получава работата. И, както излиза, няма основание да се вярва, че идването на социалните медии, отразяването по сателитната телевизия или от по-натрапващата се преса ще променят тази фундаментална действителност.

През 2016 г. разумният залог ще бъде за този източноевропейски кандидат, който е приемлив за петте световни сили, и най-вече за Русия. Всеки може да гадае как ще бъде постигнато споразумението за кандидата. Но е ясно, че всеки кандидат, който не пасва на това описание, ще влезе в надпреварата с парализиращо, макар и не задължително непреодолимо, изоставане.

* Авторът е бивш помощник-генерален секретар на ООН; бивш държавен министър на развитието на човешките ресурси на Индия и бивш държавен министър на външните работи; понастоящем е депутат от партията Индийски национален конгрес и председател на комисията по външна политика към парламента в Делхи.

/БТА/