Западът е на ръба на опасна криза, която сам предизвика

Китайският философ Сун Дзъ е казал: "Стратегия без тактика е най-бавният път към победата. Тактика без стратегия е шумът преди поражението." В украинската криза Путин разгръща стратегия. Западът разгръща тактика, пише Лорд Ашдаун за в. „Индипендънт“.

Западът пропиля най-голямата стратегическа възможност в най-ново време, след като реагирахме на рухването на Съветския съюз не с дългосрочен план да приемем Русия сред нас, а като я потъпкахме с вашингтонско чувство за триумф и превъзходство.

Вместо да отворим вратите за стратегическо партньорство с Москва, ние пратихме още неопитни млади мъже от Харвардското бизнес училище да приватизират нейните предприятия и да я учат на западния начин на действие. Резултатът беше процъфтяване на корупцията, унижението от годините на Елцин и тромав опит да увеличим своята "победа от Студената война", като се стремим да разширим НАТО и Европа до самата руска граница. Тази глупост непременно щеше да доведе до последица и нейното име е Владимир Путин.

Проблемът с Русия сега не е нейната сила, а нейната слабост. Значителните енергийни приходи от добрите времена не бяха вложени в модернизиране на Русия, а бяха или пропилени у дома, или изнесени в чужбина от олигарсите за купуване на яхти и лондонски имоти. Сега руската икономика се олюлява под въздействието на падащите цени на петрола и западните санкции.

Населението рязко намалява. Продължителността на живота на мъжете, която е 64 години, поставя държавата на Путин сред 50-те страни с най-ниско ниво на обновление на населението в света.

Празните пространства на източните територии на Путин сега все повече зависят икономически не от руснаците, а от засилващо се нашествие на китайски малки предприятия и търговци. Като се прибави към всичко това вътрешната борба на Русия със сунитския джихадизъм в ислямските републики Чечения и Дагестан, не е никак чудно, че мнозина в Москва се тревожат за запазването на целостта на Руската федерация в дългосрочен план.

Именно това е проблемът. С една силна, самоуверена Русия би било по-лесно да се работи. Но една слаба Русия - при това слаба и ръководена от разчитащ на силовия подход лидер - не може да устои да не се разсейва с военни авантюри.

И така, сега сме изправени пред много опасна криза. Това, че отчасти ние предизвикахме тази ситуация, дава възможност да се обясни как сме стигнали дотук, но не подсказва какво би трябвало да направим по-нататък. Понеже Путин решава да отправи предизвикателство не само към суверенитета на Украйна, а и към самата основа, върху която почива мирът в Европа през последните петдесет години.

Когато свърши Втората световна война, Европа реши да сложи край на продължаващото от хилядолетие водене на военни кампании, движени от допускането, че големите сили имат правото да потискат свободите (дори съществуването) на по-малките държави, ако смятат, че те попадат в техните сфери на влияние. Вместо това в бъдеще мирът в Европа трябваше да се основава на принципите на сътрудничеството, мирното съвместно съществуване и правото на всички държави - големи и малки – да определят бъдещето си въз основа единствено на волята на своя народ. Като отрича това право на Украйна с аргумента, че тя е в сферата на влияние на Русия, Путин иска от нас да изоставим тези принципи. Ние не можем да го направим. Така че какво би трябвало да направим?

Нашият най-силен инструмент за влияние все пак са икономическите, а не военните средства. Санкциите оказват въздействие. Възможно е дори Путин да тласка ситуацията към пряк военен сблъсък в опит да намали икономическата болка. Затова първият елемент от нашата стратегия би трябвало да бъде търпеливо да следваме курса на икономическите санкции. Вторият е да продължим започнатото от Запада чрез канцлера Меркел и президента Оланд. Да продължим да полагаме усилия за мир въз основа на прекратяване на огъня и по-голяма автономия за Източна Украйна.

Това значи ли да няма пряк военен отговор? Да, освен ако НАТО не бъде пряко заплашена.

Значи ли да няма военна дипломация? Не. Правилната реакция на извършваното от Русия въоръжаване на украинските бунтовници е ясно да се покаже, че ние сме готови да направим същото за украинското правителство. Но не сега, не бързо и не наведнъж. Това, от което имаме нужда, е по-скоро процес, отколкото събитие. Да започнем по малко, бавно и неагресивно - например с комуникационно и разузнавателно оборудване. Постепенно да увеличаваме, когато трябва.

Всички тези усилия са необходими, но не са достатъчни. Ние още нямаме по-широка дипломатическа стратегия. Все пак пред очите ни стои такава, стига да можехме да я видим.

Западът не постига успех в Близкия изток срещу Ислямска държава. Ръководената от САЩ коалиция е твърде малка, твърде сунитска и й липсва международна легитимност. Това е област, в която нашите проблеми са проблеми и на Русия - ние може да бъдем заплашени от джихадисти, завръщащи се от бойното поле.

Но Русия е част от бойното поле. ИС няма да бъде победена само със западни бомби и оръжия. Тя обаче може да бъде победена от доста по-голяма международна коалиция, включваща Турция, Иран, а защо не и Русия. Това би подсилило нашата кауза с истинска дипломатическа и военна огнева мощ. И би предложило на Русия партньорство по въпрос, който я заплашва навярно дори повече от нас.

Както би трябвало да сме научили досега, винаги е неразумно да притискаш Русия в ъгъла - дори когато тя сама се е натикала там. Затова следването на балансирана политика, съчетаваща твърд курс за Украйна с предложение за партньорство срещу джихадистката заплаха, е доста смислено и вероятно даже е начало на стратегически, а не просто на тактически подход към украинската криза.

(БТА)