Във вълче време: Je suis дядо Трифон не е "тренди"

Живеем в интересно време, в което едни са се втренчили в своето оцеляване, други в охолството си. Стресът ни дебне отвсякъде - едни дали ще имат нещо на трапезата, други се озъртат дали някой няма да посегне на богатството им. По улиците сме намръщени и все забързани занякъде. Социалните мрежи ни отучиха да общуваме един с друг, а всекидневните случки ни карат да се питаме - останала ли е капка човещина у нас?

Следващите редове ще бъдат точно за една такава, обикновена случка.

Около 19:00 часа вчера се разхождахме семейно с кучето по тротора на оживен столичен булевард. На стотина метра пред нас, на автобусна спирка, а и на около 15-ина метра от изхода на метростанция "Александър Малинов", до един знак беше паднал човек, видимо в безпомощно състояние.

Признавам, първата ми мисъл бе, че е поредният, който е прекалил с чашките в следобедно време, защото се държеше с една ръка за стойката на знака.

Хора на средна възраст се прибираха към домовете си, подминаваха го унесени в ежедневните си грижи. Когато стигнахме до него се оказа дядо, който се опита да стане, но отново залита и пада. Със съпругата ми го прихванахме и поне не си удари главата. Загуби за кратко съзнание, видимо бе неконтактен. Не отговаряше как се казва, откъде е, просто един празен поглед.

За разлика от загрижените възрастни, на помощ се притекоха трима тийнеджъри и още един човек с куче. Обадихме се на Бърза помощ, сложихме човека на една пейка и зачакахме линейката.

След 4-5 минути дядото се свести и искаше да си тръгне, въпреки нашето настояване да изчака лекарите. И се заговорихме. Искаше да ни убеди, че всичко с него е наред. Издекламира с момчешки устрем името си - дядо Трифон от кв. "Дървеница", каза си блока. Разкри, че е на 90 години, живее сам и няма на кого да разчита.

Редовно си взимал метрото за две спирки, пазарувал си от хипермаркет в "Младост" по дълбоко позната причина - по-евтино е. Тази вечер бе тръгнал към аптека до същия магазин, вероятно пак по същата причина.

За първи път се загледахме как изглежда дядо Трифон. Спретнат, с панталон, не нови, но поддържани обувки, беше с вратовръзка. И на 90 години, макар и тръгнал само до аптеката, той изглеждаше носталгично очарователен с чадъра си в ръка, с настояването да се справи сам, да тръгне отново по пътя си. Сам.

Спомних си за едно проучване на някакви учени как сме склонни да помогнем повече на хора, които изглеждат добре. Дядо Трифон изглеждаше точно така, но поне десетина души го подминаха, а още толкова си седяха невиждащи нищо на спирката, на 5 метра от него.

Само преди няколко дни от тв ефира, в медиите и социалните мрежи се лееше съпричастност за жертвите на атентата в Париж. Псувахме се един друг, че заради французите си слагаме знамето им на профилните снимки във Facebook, а не правим същото при трагедията, в която загинаха над 220 руснаци при самолетната катастрофа. И в двата случая терористите от ИД поеха отговорност. Всичко това обаче е една лицемерна бутафория. Поне за мен. Защото тази човечност не я видях към дядо Трифон. Хората се правеха, че не съществува. А може би не е интересен, не върви после да се похвалиш с гръмкото: "Je suis дядо Трифон", не е "тренди".

А той ни молеше да се обадим да не идва линейка, защото е добре. И за да ни убеди пое с бърза крачка отново към спирката и аптеката, към която беше тръгнал. Обадих се на 112 да пренасочат линейката към по-спешен случай, а дядото повтаряше само, че е добре.

"Сега ще ме карат да се събличам, а е студено", каза той и ни разказа как и у дома, като се събуди, не става веднага, защото му се вие свят. Замислям се, че на 90 години сигурно не е ненормално.

Замислих се и за друго. Със сигурност докато си говорихме бяха минали над 10 минути. Нямаше линейка. Майната му, дядо Трифон беше добре. А можеше и да не е и да влезе в статистиката на недочакали помощ починали. Нямаше да се разчуе, защото дядото разчита само на себе си, едва ли някой ще "раздуха" евентуален инцидент.

Има ли обаче значение дали ще дойде линейка за дядо Трифон при положение, че ние самите имаме нужда от спешна помощ. Да си възвърнем човещината. Може би в тази графа не влизат трите момчета, които не са обременени с глупостите и оправданията на възрастните.

Качихме дядо Трифон на автобуса, а той с ведър тон каза: "Много ви благодаря!". Замислете дали го чувате често от непознати хора. Безценно е!