Ей, чшш... или колко е трудно да бъдеш възпитан

България. София. Автобус 204. Икарус, от онези червеничките, дето са запазена марка на нашия град. Народ - не е като да няма, но не е и такава задушевна обстановка, на каквато се радваме всички рано сутрин на път за заветното работно място. Колелото на автобуса.

Знойна девойка в разцвета на разплодителната си възраст, а до нея, с цялото си безумие се приближава видимо неориентирана баба, току-що покатерила се незнайно как в превозното средство.

Шофьорът потегля с познатия маниер, сякаш кара самоковски картофи в каросерията на домашно изрязания си Москвич пикап по черните междуселски пътища, където завой е много разтегливо понятие.

И в резултат на тази процедура, благодарение на която човек може чудесно да тества вестибуларния си апарат без да ходи по разни сложни доктори, бабата залита и с цялото си незнание до какво ще доведе това нейно безумие, се бутва в младата лолитка.

Мълчание. Рев на мотора на икаруса. Девойката обръща поглед към невинното 70-годишно създание до нея и от висотата на 16-те си години събира цялото презрение в погледа си и изстрелва: "Ей, чшш..." Бабата, разбира се, не може да осъзнае в първия момент за какво иде реч, и поглежда смаяно младото девойче. Би промълвила и едно "Извинете", но някак си все още не може да разбере съдържанието на нечленоразделната реч и какво би се изисквало от нея в този момент.

Защото нейните набори обикновено гледат доста заплашително и размахват един-два бастуна, когато искат да ти намекнат "стани да седна", но тази баба очевидно е по-плаха и миролюбиво настроена. А милото отроче на някоя горда майка, явно доволно от своевременната си реакция, преценява, че въпросната баба не заслужава повече вниманието й, и кокетно се фръцва към запотения прозорец.

И понеже споменах и другата гледна точка на наболелия проблем "старо-младо" в градския транспорт, ми се ще да доразвия и нея. Пак автобус. Може и трамвай, тролей и каквото още се сетите. Средството чака на спирката. Пред него с бясна скорост тича с по една патерица във всяка ръка виден представител на социалистическия труд у нас.

С последни сили се набира на дръжката на вратата и победоносно стъпва в транспорта. Но той обикновено е пълен и места за сядане - ядец. Тогава "наборът" набелязва някое седнало "младо", застава над него и започва да пуфти и да залита на завоите към заетата седалка.

И ако въпросното "младо" има неблагоразумието да не разчете знаците, то една група "набори" веднага го заобикалят и започват психическа атака върху горкото "невъзпитано". И всичко това само защото въпросното "то" не притежава естественото умение да чете мисли и не живее с идеята за благоденствието на другите. Срам!

Да не споменаваме и ситуацията, в която някъде из подножието на стълбите на транспортното средство се подава побеляла глава и две молещи очи, които с глас те приканват към помощ в непосилната задача за преодоляване на стълбищното препятствие.

И - когато ти се притичваш и подаваш ръка – изненада, оказва се, че възрастната дама, която едвам ходи, носи по една десетлитрова дамаджана минерална вода във всяка ръка, кило домати на промоция от Женския пазар и връзка лук, наедно с дамската си чанта, и всичко това близо до сърцето, защото току виж изчезне.

И ти качваш и сваляш и после пак и пак минерална вода до припадък като хамалин на Централна гара. И всеки път се питаш как аджеба тези немощни на външен вид хора смогват да пренесат такъв товар и вътрешно знаеш отговора – да са живи и здрави такива отзивчиви хора като теб, че да могат „наборите“ да ти се качат и на главата, когато уморени от поредното „пътуване с пренасяне“ просто си се осмелил да поседнеш да отдъхнеш.

Ами това е. Истината, както винаги, е някъде по средата или може би в призива за повече толерантност.